Джеймс Ролинс: Кръвта на сатаната

— Да почваме — разпореди доктор Рейнълдс и натисна няколко клавиша.

Хенри подскочи и насмалко не изтърва златния кръст, тъй като говорителите, свързани със съседното помещение, силно изпукаха. През прозореца видя как масата със свитата фигура, поставена върху нея, бавно започна да се придвижва към скенера. След като главата на мумията влезе в тунела, към пукота се прибавиха и шумни щракания. Устройството бе започнало да фотографира.

— Боб, направи първо повърхностна снимка на лицевите кости — каза Джоан. — Нека се опитаме да си изясним откъде е този мъж.

— Нима можете да определите това само по черепа? — попита репортерката.

Джоан кимна утвърдително, без да откъсва поглед от компютрите.

— Да. Формата на скулите и на костите над веждите и носа дава много точна представа за произхода и расовата принадлежност.

— Започва — съобщи доктор Рейнълдс.

Хенри отмести поглед от прозореца и надзърна над рамото на Джоан. На монитора се появи черно-бял образ, разрез на черепа на мумията.

Джоан си сложи очила и се доближи по-плътно до монитора. Наведе се към него, за да огледа по-добре изображението.

— Боб, можеш ли да го завъртиш на трийсет градуса?

Рентгенологът, който дъвчеше върха на молив, кимна утвърдително. Натисна няколко клавиша, след което черепът се отмести и ги погледна фронтално. Джоан взе в ръце малка линия и като се намръщи леко, направи някои измервания. След това почука екрана с пръст.

— Над дясното око има сянка. Можем ли да я видим в по-едър план?

След натискането на още няколко клавиша образът се уголеми. Рентгенологът отмести молива, който бе захапал, и подсвирна.

— Какво има? — попита Хенри.

Джоан се извърна към него и смъкна очилата си, за да го погледне над тях.

— Дупка. — Допря с пръст триъгълната сянка върху изображението на костта. — Не е от естествен произход. Някой е пробил черепа. Ако съдя по липсата на израстъци, това е било направено малко след смъртта.

— Значи, трепанация… — промърмори Хенри. — Подобни черепи съм виждал и в други части на света. Най сложни трепанации обаче са правили инките. Смятало се е, че са най-опитните хирурзи в тази област. Хенри си позволи искрица надежда. Може би бе успял все пак да открие перуански индианец.

Джоан сякаш бе прочела мислите му.

— Не ми е приятно да те разочаровам, обаче мумията с или без трепанация не е южноамериканска. Това съвсем определено е европеец.

— Сигурна… Сигурна ли си?

— Да — отвърна тя и прибра очилата си. Сетне въздъхна облекчено, сякаш вече бе поставила вярна диагноза.

— Да. Според мен този човек е дошъл от Западна Европа. Предполагам, от Португалия. С малко повече усилия бих могла да ти кажа и от коя провинция. Съжалявам, Хенри.

Той видя, че тя му съчувства. Бе изпълнен с отчаяние, но се опита да не се издаде. Погледна доминиканското разпятие в ръката си.

— Сигурно инките са го пленили — каза той. — А после са го принесли в жертва на техния бог Арапа. Щом са пролели кръвта му на такова свещено място, нямало е как да не го мумифицират, въпреки че е бил европеец. Вероятно и заради това са оставили разпятието му. Хората, изгубили живота си на свещени места, са били тачени и не се е позволявало да се взима нищо ценно от труповете им.

— Ще се получи хубав репортаж — възкликна репортерката. Записваше трескаво всичко чуто, макар да бе включила магнетофона си.

— Репортаж — да — потвърди Хенри. — Може би и една или две статии — добави, като повдигна рамене и се опита да се усмихне.

— Но не и това, което очакваше — вметна Джоан. — Това е куриоз и толкоз. Не ни казва нищо ново за инките. — Може би в разкопките ти в Перу ще се открие нещо интересно — каза патоложката.

— Иска ми се да си права. Племенникът ми и още няколко студенти сега се ровят в развалините на храм. Дано да ми съобщят добри новини.

— Ще ме уведомиш ли, ако има такова нещо? — усмихна се Джоан. — Открай време следя твоите открития в „Нешънъл Джиографик“ и „Археология“.

— Наистина ли? — Хенри леко се оживи.

— Да, видяха ми се страшно интересни.

— Непременно ще те известя — увери я Хенри с още по-широка усмивка. Бе решил да спази обещанието си. Тази жена притежаваше чар, който и сега го обезоръжаваше. И прекрасна фигура, която не можеше да бъде скрита напълно от лабораторната престилка. Хенри усети, че леко поруменява.

— Джоан, я ела насам — помоли тихо рентгенологът. — Нещо не е наред със сканирането.

— Какво има? — попита Джоан, като обърна поглед към монитора.