Джеймс Ролинс: Кръвта на сатаната

— Боже мой, та това е съвършено! — възкликна глас зад гърба му.

Хенри леко подскочи. Бе потънал толкова в собствените си мисли, че за миг бе забравил за присъствието на други хора в помещението. Обърна се и бе заслепен от мълнията на фотосветкавица. Репортерката от „Балтимор Хералд“ се отмести зад рамото му и зае позиция за друга снимка, без да отлепва „Никона“ от лицето си. Русата и коса бе прибрана зад ушите и вързана на делова конска опашка. Тя направи още няколко снимки, без да престава да говори.

— На каква възраст е според вас, професоре?

Като примигваше, за да се освободи от ефекта на светкавицата, Хенри направи крачка назад, за да могат и другите да видят останките. Двама учени с инструменти в ръка се приближиха към него.

— Как да ви кажа… Според мен мумифицирането е било извършено някъде през шестнайсети век. Значи преди четиристотин-петстотин години.

Репортерката престана за миг да се занимава с апарата си, но не отмести поглед от фигурата върху лабораторната маса. Леко сви горната си устна.

— Имах предвид друго. На каква възраст е бил мумифицираният, когато е умрял?

— Разбрах въпроса ви — отвърна той и намести очилата си с метални рамки върху носа. — На около двайсет години. Трудно е да се извърши по-точна датировка на пръв поглед.

Един от двамата лекари, дребна жена на около петдесет години с тъмна коса, падаща на копринени кичури върху гърба и, ги погледна. Бе започнала да оглежда мумията и държеше в ръката си пинцет за притискане на език.

— Бил е на трийсет и две години, когато е умрял констатира равнодушно.

Лекарката, доктор Джоан Енгел, бе ръководителка на катедрата по съдебна медицина в „Джон Хопкинс“ и стара приятелка на Хенри. Именно длъжността и в „Джон Хопкинс“ бе една от причините той да изпрати мумията точно в този университет. Тя започна да обяснява заключението си:

— Съдя за възрастта му по степента на изхабяване на вторите и третите кътници. Допускам точност от плюс-минус три години. Разбира се, резултатите от сканирането ще определят още по-прецизно възрастта.

Очите и ярко искряха, докато говореше, макар че чертите на лицето и издаваха спокойствие. Допирът с изсъхналите човешки останки съвсем не предизвикваше у нея отвращение. Хенри забеляза, че тя споделя неговата възбуда. Стана му приятно при мисълта, че интересът на Джоан към научните разкрития не бе отслабнал от студентските и години. Тя се завърна към огледа на мумията, но преди това погледна Хенри така, сякаш му се извиняваше, че бе възразила на неговата оценка за възрастта.

Той усети прилив на топлина в лицето. Дължеше се повече на смущение, отколкото на раздразнение. Джоан бе запазила някогашната си наблюдателност. Преглътна, опита да се успокои и се обърна отново към репортерката:

— Всъщност надявам се да докажа, че останките, открити в това инкско селище, принадлежат не на инка, а на представител на друго перуанско племе.

— Какво искате да кажете?

— Открай време е известно, че инките са били войнствено племе, което често е покорявало съседните племена и буквално ги е асимилирало. Строили са своите градове върху градовете на други. От моите наблюдения на Мачу Пикчу и на други развалини по отдалечените върхове на Андите стигнах до извода, че инките, обитавали низините, не са построили тези градове във висините, а са ги завладели. Те са били изградени от племе, съществувало преди тях, на което инките са отнели мястото в историята. Именно то е построило тези високопланински градове. Надявам се той да ни помогне да поправим тази историческа грешка. — Хенри кимна към мумията.

Репортерката направи още една снимка, но се отстрани, за да не попречи на двамата лекари да продължат огледа на тялото.

— Защо според вас тази мумия може да докаже истинността на теорията ви? — продължи с въпросите си тя.

— Гробницата, където я открихме, е по-стара поне с век от развалините на инките. Това ме навежда на мисълта, че пред нас е един от истинските строители на планинските крепости. Освен това, тази мумия има ръст, доста по-висок от ръста на обикновен инка от района. Дори и лицевите и черти са различни. Донесох я тук, за да докажа, че пред нас не е представител на племето на инките, а един от истинските архитекти на тези удивителни градове. Тъй като тук разполагаме с възможности за генетическо картографиране, надявам се да…

— Професор Конклин — прекъсна го Джоан. — Елате да видите нещо.

Репортерката се отмести, за да даде път на Хенри, и „Никонът“ отново закри половината от лицето и. Хенри застана между двамата изследователи. Те изучаваха гръдния кош и корема на тялото. Помощникът на Енгел, млад човек с пясъчна коса и големи очи, се бе надвесил над мумията. Внимателно сваляше с пинцет връв, увита около шията и.