Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

— Какви сме глупаци! — възкликна Маги, коленичи и започна да се рови из предметите. — Долният свят! Понякога най-добре се скрива нещо, като се остави на съвсем видимо място.

Сам се присъедини. Започна също да търси из купчината. Откри златна фигурка на пантера с рубинени очи и после я остави.

— Тук има достатъчно съкровища за финансирането на малка държава — констатира той. — Няма да имаме полза от тях, ако не оцелеем. Сякаш за да им потвърди това, храмът отново се разлюля. Още една галерия се бе сринала. Плочите над главите им започнаха да вибрират и подрънкват. Един от капаните се задейства сам. Огромен гранитен блок с изобразено върху него демонско лице се сгромоляса върху пода и смачка разположената отдолу сребърна плоча. Маги и Сам мрачно се спогледаха. Ралф се закашля и се обади:

— Край, приятели! Оттук всичко е запушено. Ако има друг изход, открийте го по-бързо.

— Подът започна да се разпада — прошепна Маги. — Ако Норман и Ралф ще идват с нас…

— Напълно си права — съгласи се Сам и стана. — Продължавай да търсиш. Ралф, Норман, тръгвайте веднага към нас! Не се бавете! Двамата бяха обгърнати от облак прах. Ралф размаха фенерчето, за да потвърди, че ги е чул, и тръгна към тях. — Идват насам — съобщи Сам. — Откри ли нещо?

Тя поклати глава. Ръцете и трепереха.

— Не мога да мисля добре — разстрои се Маги. — Ами ако пропусна нещо? Втори шанс няма да имаме — каза почти през сълзи.

Сам коленичи до нея.

— Бъди спокойна, ще се измъкнем — увери я и я прегърна.

Тя се отпусна в прегръдката му и замълча. През тялото и премина тръпка и сякаш се поуспокои. Освободи се от Сам и го погледна в очите. По покритото и с прах лице се стичаха сълзи.

— Благодаря ти, Сам.

Не бяха необходими повече думи. Той кимна и започна да и помага. Двамата заработиха като екип, докато ровеха из предметите. Сам за малко не захвърли встрани предмета, който щеше да ги спаси, но Маги му попречи, като го хвана за китката.

Държеше в ръката си трийсетсантиметрова кама със златно острие и сребърна дръжка.

— Какво има? — попита я той.

— Погледни изображението върху дръжката.

Сам го огледа на светлината на фенерчето, държано от Денал. На него бе изобразен човек с изпъкнали кучешки зъби. Бе виждал тази фигура върху много древни керамични предмети.

— Това е зъбатият бог Аяпаек.

— Бог на народността моче — уточни Маги.

Сам си спомни това, което чичо му бе разказал за погребаната пирамида. Очевидно бе на народа моче. Камата бе поредно доказателство за това.

— Това много ще зарадва чичо Ханк. Разбира се, стига да успеем да се измъкнем оттук, за да му го покажем — вметна и понечи да остави ножа. Маги обаче отново го спря.

— Не бързай, Сам. Някои учени допускат, че инките са включили бог Аяпаек в собствения си пантеон, като са го преименували на Уаманкантак.

— Богът на гуаното? На фъшкиите на прилепи? — Сам я изгледа така, сякаш бе обезумяла. Какво искаше да каже? След малко се досети. — Богът на прилепите! И на пещерите! Дух от долния свят, от ука пача! — Рязко се изправи, без да изпуска ножа.

— Навярно това е ключът! — възкликна Маги.

Междувременно Ралф и Норман се присъединиха към тях.

— Не знам защо сте толкова весели, но бих предложил да се измъкваме по-бързо оттук, — Ралф посочи задната част на залата.

Сам се огледа. Задната част на залата вече не съществуваше. През облаците слягащ се прах видя, че там сега имаше купчина скали. Близо четвърт от тежките плочи на тавана се бяха изкривили или висяха. Над главите им отново се чу бученето на тонове гранит.

— Няма къде да избягаме — изпищя Норман.

— Може пък и да има — възрази Сам. Пъхна камата в корема на статуята. Тя потъна до дръжката. Не се случи нищо.

Норман започна да пристъпва от крак на крак. Без да откъсва поглед от ножа.

— Добре, Брут намушка Цезар, а сега — какво? Сам се опита да завърти ножа като ключ, но той не помръдна. Измъкна го и погледна Маги.

— Сигурен съм, че си права. Това трябва да е ключът — процеди през зъби. В гласа му се промъкнаха нотки на безсилие. — Длъжен е да бъде!

Още преди да изрече последната дума, камата се раздвижи между пръстите му. Златното острие придоби формата на начупена светкавица, която засия на светлината на фенерчето. От изненада Сам едва не изпусна ножа, но веднага се съвзе и го стисна с две ръце.

— Видяхте ли какво стана? Или само ми се стори? — Огледа се и потърси с пръсти механизма, предизвикал промяната. Не откри нищо.