Лора Роуланд - Бундори

Чуго сви рамене. Ядеше бавно и механично, като прокарваше всяка хапка с глътка саке от очукана метална манерка.

— Ям каквото си искам.

Сано осъзна, че с дискретни въпроси няма да стигне доникъде, затова се опита да предизвика този непроницаем човек с прям въпрос:

— Къде бяхте снощи?

— Това също не е ваша работа. Но все пак ще ви кажа. Бях тук. В крепостта. Където съм неизменно през последните петнайсет години. Всеки един от хората ми ще го потвърди.

Сано впери отчаян поглед в тавана. Още едно алиби, не по-малко съмнително от това на Мацуй и даже още по-трудно за опровергаване. Помисли си за двете кимона и за тайнствената непозната, която бе изчезнала след убийството в храма Зоджо. Дано Хирата е имал повече късмет и дано е открил майстора на паланкина с изрисувания дракон!

— Притежавате ли паланкин с изрисуван отстрани дракон? — попита с надежда.

— Не, обикновено използвам тези на крепостта — с герба на Токугава.

— Някога прибягвали ли сте до услугите на наемен убиец?

Чуго изви уста в презрителна усмивка:

— Ако искам да убия някого, ще го направя сам.

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че познавам човек, който ви е видял извън крепостта снощи? — блъфира Сано.

Чуго сдъвка хапката си, преглътна и избърса уста в ръкава си:

— Ще кажа, че лъжете — или вие, или вашият „свидетел“ — началникът на охраната приключи с обяда си и каза: — Стига толкова фалшиви обвинения, сосакан сама. Време е да си вървите! — после се отправи към вратата и извика на лейтенантите с глас, който би надвикал грохота на истинска битка. Веднага дотърчаха двама юначаги и поведоха Сано навън от командния пост. Пренесоха го през двора и го метнаха по корем на коня му. Някой плесна животното по хълбока. Сано едва успя да се изправи на седлото, когато конят се понесе напред. Цялата команда го съпроводи с подигравателни възгласи, дюдюкане и смях.

Вбесен, Сано жадуваше за реванш. Представяше си Чуго арестуван, осъден и екзекутиран като Убиеца Бундори. Характерът на капитана, майсторството, с което въртеше меча, и познанията му за воинските ритуали будеха повече подозрения, отколкото алибито му можеше да разсее. Но засега Сано нямаше време за губене с мисли за лично отмъщение. Обърна коня си към административния район — ако не побързаше, щеше да закъснее за уречената миай.

По пътя спря един вестоносец от крепостта. Извади от пояса си писмото, което бе написал за Хирата. В него обясняваше на младия си помощник какво да прави, в случай че на Сано му се наложи да разследва дворцовия управител Янагисава. Даде писмото на вестоносеца, изсипа в ръката му няколко едри монети и рече:

— Незабавно отнеси това писмо на дошин Хирата!

После побърза да се прибере вкъщи, за да се приготви за предстоящата среща с Уеда Рейко.

Храмът Каней, разположен в хълмистия селскостопански район Уено северно от крепостта, бе едно от най-популярните места, където хората ходеха да се любуват на пролетта. Обширната му площ предлагаше великолепни пейзажи с цъфнали вишни, които символизираха преходността на живота и мимолетността на красотата. Сано остави коня си пред стената на храма и се завтече по застланите с чакъл пътеки към уреченото място. Беше закъснял и не обръщаше внимание на минаващите покрай него хора, нито на живописните гледки. Накрая забеляза манастира Киумицу — величествена постройка в яркочервено, със син керемиден покрив и балкон с изглед към езерото Шинобацу. Сано пое по широката алея покрай самото езеро. Промъкна се покрай десетина бъбрещи жени с еднакви зелено-бели хартиени чадъри, подмина едно младо семейство, спусна се бързо по алеята и спря в подножието на тревистия хълм, който свършваше пред манастира. Според плана трябваше да пристигне рано, да се присъедини към Ногучи и майка си за една привидно небрежна разходка по алеята, а после уж случайно да се срещне със съдията Уеда и неговата дъщеря. Шарадата щеше да позволи на двете страни да се държат така, все едно че уговорена среща изобщо не е имало, и по този начин да запазят достойнството си, в случай че преговорите за брак се провалят.

Всички вече се бяха събрали на уреченото място — алеята под прочутия Лунен бор, наречен така заради един от клоните му, който бе тъй извит, че описваше пълен кръг. Представяха се за естествени и весели, а всъщност видимо се притесняваха заради отсъствието на Сано. Майка му бе се подпряла на ръката на прислужницата Хана. До нея Ногучи бъбреше припряно със съдията Уеда — едър самурай в черно официално кимоно, украсено със златни фамилни гербове. Зад гърба му надничаше крехка девойка с дълги черни разпуснати коси, облечена в пищно червено кимоно и съпровождана от двете й прислужници. Значи това бе Рейко, бъдещата му съпруга! Сано приближи към тях потен и задъхан: