Лора Роуланд - Урагири

Ийшино зарита, заблъска и успя задавено да изрече:

— Моите показания вече са вписани в официалния протокол. Не мога да ги оттегля дори и да искам. А ако ме убиете, това само ще убеди трибунала във вината ви.

С неохота Сано го пусна и попита по-меко:

— Къде беше в нощта, когато е изчезнал Ян Спаен?

Ийшино заговори, като избягваше погледа на Сано.

— Следобеда отидох в къщата на губернатора да превеждам някакви холандски документи. Когато свърших, бе твърде късно и градските порти бяха затворени, тъй че не можах да се прибера вкъщи. Спах в канцеларията си и не знаех, че варваринът е изчезнал, докато не се явих на работа в Дешима… — Ийшино явно бе убеден, че служителите на губернатора ще потвърдят версията му, или защото наистина е бил там, или защото бяха получили заповед да го прикриват.

— А предишната вечер? — попита Сано, любопитен да чуе какво алиби ще представи Ийшино за убийството на Пеони и за покушението над самия него.

— Бях си у дома с жена ми — засия Ийшино. — Тя е племенница на губернатор Нагай.

И достоверен свидетел за поредното „неопровержимо“ алиби.

— А снощи? Беше ли на Дешима?

Ийшино понечи да тръгне нагоре по пътя.

— Трябва да се върна на погребението — каза той. — Може да имат нужда от услугите ми. Разбира се, че не съм бил на Дешима снощи. Само младши преводачите работят нощна смяна. Бях си вкъщи.

— Каква е връзката ти с Ян Спаен? — не спираше да пита Сано.

— Не съм убил варварина. Харесвах Спаен, както и холандците въобще… Те са ми приятели… — срещнал изненадания поглед на Сано, той бързо се поправи: — О, не, нищо нередно; никога не съм се отнасял прекалено доброжелателно към тях. Но ми е приятно с тях. Нали разбирате, те нямат друг изход, освен да се примирят с моята компания. Принудени са да ме слушат и да разговарят с мен. Дори и да не им е приятно… Никога не съм имал истински приятели. Като малък момчетата все ме отбягваха… или си правеха жестоки шеги с мен. Това, че научих холандски, бе моето спасение. Ако не бяха варварите, щях да си остана последен самотник. А Спаен се държеше добре с мен. Не бих сторил нещо, с което да му навредя… Разказваше ми приключенията си… И стриктно следваше съветите ми, когато му кажех нещо… За разлика от вас, сосакан сама — Ийшино се усмихна самодоволно. — Трябваше да ме послушате, когато ви предупреждавах да не се приближавате твърде много до варварите. Може би тогава нямаше да си навлечете всички тези неприятности… — преводачът го заобиколи и забърза нагоре по склона към гробището.

Докато го изпращаше с поглед, Сано изведнъж прозря и други възможни мотиви за лъжесвидетелствата на Ийшино — може би преводачът искаше да си отмъсти за това, че Сано отбягва съветите и приятелството му… А може би Ийшино е престъпник, който се опитва да скрие вината си, като я хвърля върху единствения човек, способен да го разкрие и унищожи?

Сано взе коня си и пое надолу към града. Преваляше следобед. Кийоши бе имал достатъчно време да размишлява над окаяното си положение. Може би вече бе готов да каже истината за появата си в заливчето предишната нощ и да даде някои отговори, които засега заподозрените премълчаваха.

— Можете да видите Кийоши, ако желаете, но не очаквайте от него да се разприказва — каза надзирателят и поведе Сано из затвора на Нагасаки. — Не е казал нито дума, откак го тикнаха тук.

Докато Сано и надзирателят вървяха по сумрачните коридори, иззад мръсните, измазани с хоросан стени на килиите се носеха воплите на осъдените престъпници. Вонеше на изпражнения, вкиснала храна и гнилоч. Тъмничари обхождаха стаите и блъскаха по вратите, за да въдворят ред и дисциплина.

— Тук е — каза надзирателят и отключи една врата. — Просто извикайте, когато свършите, и аз ще дойда да ви взема.

Сано влезе в килията; надзирателят отново заключи зад гърба му. Стаята беше съвсем гола, ако не се смяташе кофата за естествени нужди в ъгъла. Дъждът се процеждаше през единствения прозорец досами тавана. Кийоши бе коленичил в средата на мръсния под. Подносът с ориз и мариновани зеленчуци беше недокоснат. Бяха му отнели мечовете и обувките и сега бе облечен единствено в окъсано муселинено кимоно. Изобщо не реагира, когато Сано произнесе името му. Целият трепереше.

— Кийоши? — повтори Сано. — Чуваш ли ме?

Лицето на момъка изглеждаше като изваяно от слонова кост; красивите му черти бяха бледи и лишени от живот. Разбитата устна и насинената скула добавяха нюанси на мъртвешки цвят. Погледът му бе вглъбен; ръцете му лежаха неподвижни, с дланите надолу, върху бедрата.