Лора Роуланд - Урагири

— Свали го! — нареди Сано.

Даношин зяпна:

— Но той все още не е показал желание за съдействие.

— Не ме интересува. Свали го! Веднага!

— Добре. Щом заповядвате… — главният гонител сви рамене и нареди на раболепните си слуги да смъкнат затворника на земята. После хвърли към Сано поглед, изпълнен със зле прикрито негодувание. — Четири дни работа на вятъра! Човек не би допуснал, че точно на човек като вас ще му хрумне да съчувства на християнската измет.

Сано не се принизи дотам, че да отвърне на обидите. Само изгледа Даношин от глава до пети и нареди:

— Напуснете!

Веднага щом остана насаме със затворника, Сано коленичи и разхлаби здраво стегнатия чувал. Гърдите на Тодзо се повдигаха и отпускаха бавно, в ритъма на едва доловимо вдишване и издишване. Устните му безмълвно шепнеха имената на християнските божества.

— Тодзо — промълви Сано. — Чуваш ли ме?

Отеклите очи с мъка се отвориха. Кървава пелена бе замъглила еклерите.

— Господи помилуй — прошепна Тодзо през кръвта, която бликаше от устата му.

Сано сграбчи свободната ръка на мъжа.

— Изпитанието ти свърши — каза той. — Сега вече можеш да умреш спокойно.

— Да умра… да! — Тодзо се усмихна. — Да отида… в свещеното царство… небесно — той се взря с благоговение в небето. — Защото Бог е ликуване… — дълбока, разтърсваща кашлица сгърчи тялото му. Кръв бликна от устата му. Той затрепери неудържимо. Предсмъртната агония, изглежда, му отне куража и вярата, а болезнената реалност, че животът го напуска, прогони видението за божествени селения. Първичен ужас проясни и изостри погледа му. — Не! Не искам да умра. Страх ме е! — ръката му сграбчи десницата на Сано със силата на отчаянието. — Моля ви, спасете ме! Ще направя, каквото пожелаете. Отказвам се от християнската религия… плюя на Бог… заклевам се във вечна вярност… към шогуна…

— Тихо — призова го Сано. — Отдъхни си.

— Ще ви кажа всичко, което искате. Само не ме оставяйте да умра!

Сано поднесе разпятието към очите на Тодзо и попита:

— Откъде е това? Кой е собственикът му?

— Варварите… Дешима… тайна мрежа. Християнска контрабанда… верига куриери от холандците до моите сънародници… — Тодзо се закашля и дъхът му секна.

— Кой оглавява тайната мрежа? — попита Сано припряно.

— Ъгх… ъгх… — жестока конвулсия сгърчи Тодзо и в гърлото му забълбука кръв. После тялото му застина.

Разочарован, Сано сведе глава в безмълвна молитва за духа на този човек. Отпусна безчувствената ръка на Тодзо на земята и се върна в канцеларията на Даношин.

Главният гонител вдигна поглед от своя подиум.

— Значи Тодзо издъхна? — попита той, съдейки по изражението на Сано.

Сано кимна.

— Отрече ли се от вярата си, каза ли ви нещо, преди да умре? — попита Даношин с надежда.

Без колебание Сано отвърна:

— Не, нищо.

Откъслечните думи на Тодзо донякъде разкриха какви биха могли да бъдат причините за убийството на Спаен. Имаше само един начин да ги докаже — и то още същата вечер.

Сано напусна затвора и тъкмо се канеше да яхне коня си, когато двама воини се приближиха до него и казаха:

— Имаме за вас спешно съобщение от йорики Ота… — Сано се досети, че вероятно шкембелията им бе казал къде да го намерят. — Куртизанката Пеони е мъртва. Моля, елате с нас.

Още с пристигането си в дома за удоволствия „Полумесец“ Сано отбеляза мрачната промяна във вида на заведението от последния път, когато бе идвал тук. Бамбукови транспаранти покриваха прозорците, хората съвсем съзнателно заобикаляха мястото, куртизанки надничаха страхливо от съседните домове. Един дошин и трима цивилни охраняваха входа, където собственикът Минами крещеше пребледнял от гняв:

— Не мога да си върша работата, когато цялата къща е пълна с полиция! Клиентите ми се разбягаха. Настоявам да напуснете. Незабавно!

Дошинът просто скръсти ръце с изражение на вяла търпимост. Минами отскочи встрани и се втренчи в йорики Ота, който точно излизаше от портата.

— Млъквай или ще те арестувам! — каза му Ота и после поздрави Сано с формален поклон. — Ето ви и вас. Елате. Ще ви отведа при убитата.

Влязоха в къщата. Още дошини и техните помощници стояха в осветената приемна, говореха и пушеха. В сумрачните коридори изплашени слуги се притискаха до стената, за да направят път на Сано и Ота.

— Как е умряла? — попита Сано.

— Самоубийство. Ще видите… — йорики Ота го отведе на горния етаж, където се намираха жилищните помещения на куртизанките — ред малки стаички зад стени от хартиени панели. Отнякъде се носеше истеричен женски плач. — Тя е там вътре.