Лора Роуланд - Урагири

Слушателите си размениха непроницаеми погледи и атмосферата в помещението се промени. Сано усети налягане в ушите и върху кожата си, като при наближаваща буря.

— Да. Добре — каза губернатор Нагай. — Но се боя, че щом толкова се стремите да обвините в престъпление сънародник, няма да ви се размине само с повърхностна рана от стрела.

Сано не бе споменавал за инцидента.

— Кой ви каза за нападението? — попита той.

Нагай се усмихна бегло.

— И аз си имам източници.

Или шпионската мрежа в Нагасаки бе много резултатна, или Нагай бе поръчал покушението.

Сано разбра, че не може повече да разчита на съдействие от страна на градската управа. Оставаше му последната нишка — да проследи християнската следа в убийството и да види къде ще го отведе.

Затворът на Нагасаки представляваше комплекс от мрачни постройки с керемидени покриви в края на града. Стражеви кули се извисяваха над ограждащия ги висок каменен зид. В непосредствена близост имаше само схлупени колиби, в които живееха дрипави селяни. Затворите бяха места на смърт и скверност, затова никой не отиваше там доброволно.

Сано слезе от коня пред обкованата с желязо порта на затвора, огледа минувачите и забеляза позната фигура — шкембелията пазач от неговата къща. Появата му можеше и да е съвпадение, но Сано предпочете да вярва, че мъжът го следи. Или изчаква удачна възможност да го убие?

— Искам да се срещна с началника по премахване на християнството в Нагасаки — каза Сано на един от стражниците при портата.

— А-а, главният гонител Даношин Мурашиге. Ще ви заведа при него.

Сано завърза коня си при портата и последва своя придружител в голям двор, където други стражи охраняваха пръстени пътеки между постройки с напукани хоросанови стени. От малки, препречени с решетки прозорци долитаха писъци и стенания. Пазачът го преведе през тъмни коридори, каменни стълби и още порти и накрая се озоваха на най-високото ниво в затвора. Стигнаха до помещение, в което няколко самураи бяха коленичили пред неголям подиум. Зад ниско бюро се бе настанил главният гонител Даношин.

Беше пълен мъж на средна възраст с меката отпуснатост на човек, привикнал към обилна храна и липса на всякакви физически упражнения. Тесните му очи бяха потънали в подпухнала плът, а над шията му се гънеше двойна брадичка. Устните му бяха пълни и алени, с повдигнати ъгълчета, като че ли непрестанно се подсмихваше. Беше облечен в лъскаво копринено кимоно на морави перуники. Имаше вид на отдаден на бездействие бюрократ, но в същото време властните му маниери и строгият му тон налагаха на присъстващите атмосфера на военна дисциплина и ред:

— Трябва да увеличим усилията си за прогонване на християнството от Япония! Трябва да увеличим дневната бройка на жителите, които полагат клетва срещу християнството, от сто на двеста души! И седмично да претърсваме по сто вместо по петдесет къщи за християнски кръстове, икони и свещени писания! Сега сте свободни.

Претърсвачите напуснаха помещението и главният гонител кимна към Сано:

— Добре сте дошъл, сосакан сама. Искате да инспектирате операциите за борба с християнството в Нагасаки? Ще установите, че сме постигнали значителни успехи в ограничаването на разпространението му. Само че простолюдието здраво се е вкопчило във вярата си. Пълното изкореняване ще отнеме време.

Сано се приближи към подиума, отвори платнената си кесия, извади от нея разпятието и обясни, че са го намерили върху трупа на убития Спаен.

— Опитвам се да открия собственика на този кръст… — завърши той.

Главният гонител взе разпятието от ръцете на Сано. Докато разглеждаше изкусните инкрустации, бледият му дебел език се плъзна по устните му и ги навлажни с лъщяща слюнка.

— Хубав екземпляр на испанското изкуство — каза Даношин. — Такива не се срещат често. Повечето от тях са унищожени. Последния път, когато се появи такъв кръст, беше преди десетина години. Аз лично надзиравах претопяването на всички златни и сребърни предмети. В този смисъл трябва да заключа, че това разпятие е принадлежало на варварин, който го е донесъл в Япония и го е оставил върху трупа на директор Спаен, след като го е убил… — той се усмихна и очите му се свиха в цепки, потънали в подпухнала плът.

— Но доколкото разбрах, всички предмети, свързани с християнската религия, се отнемат от холандците още при влизането им в Япония — възрази Сано — и не им се връщат преди окончателното отплаване на кораба.