Лора Роуланд - Урагири

Сано подкара коня към патрулния участък на пристанището. Сградата тънеше в мрак и тишина.

— Хей! Има ли някой там? — извика той.

Никакъв отговор. Сано се отказа от първоначалното си намерение да вдигне под тревога властите и да получи помощ за залавянето на светлините. Дръпна силно поводите на коня и препусна по крайбрежната улица. Сега светлините присветваха по-ярко и се — приближаваха към портите при самия остров. Той пришпори коня си. Нещо изсвистя силно откъм лявата му страна, профуча край лицето му и издрънча на камъните недалеч от него. Сано се сниши. Конят рязко, се закова на място. Сано се огледа предпазливо с разтуптяно сърце. Веднага разпозна звука и нямаше нужда да вижда стрелата, за да разбере, че някой бе стрелял по него. В посоката, от която бе долетяла — по протежението на крайбрежната улица, имаше нагъсто долепени дюкяни и къщи. Сред покривите им се движеше неясна фигура. Сано погледна към морето. Светлините приближаваха портите на Дешима. Над тях се издигаше черен дим. Гърлото му бе сковано от вълнение. Вместо да потърси прикритие, той препусна към Дешима.

Втора стрела прелетя над главата му. Явно стрелецът не желаеше присъствието му около Дешима в този момент. Сано обърна коня си в противоположната посока, за да заблуди убиеца, че се е отказал да ходи към острова. Въпреки това трета стрела за малко да се забие в петата му. Сано погледна през рамо и видя загадъчните светлини да проблясват в лилаво, зелено и бяло досами портите на Дешима. Той сви наляво и пое нагоре по една улица, която водеше към вътрешността на рибарския квартал. Спря, за да се огледа. Улицата беше пуста. Издадените балкони на къщите спираха лунната светлина. Тутакси една стрела профуча над рамото му и се удари в стената на постройката наблизо. Сано изсумтя раздразнено — тайнствените светлини сигурно бяха вече на Дешима. Трябваше да ги залови и да открие източника им!

В този миг долови тропот над главата си. Видя стрелеца, облечен в черно, с голям лък в ръка да коленичи на един покрив и да се прицелва. Стрелата го улучи в дясното рамо и се заби със страшна сила в костта. Той се прекатури от коня и се стовари тежко на хълбок. Извика от болка. Опипа пръчката на стрелата, пронизала ключицата му. Топла кръв потече по ръцете му. Не смееше да изтръгне стрелата, защото се боеше, че кръвта ще бликне още по-силно и ще влоши положението. Но не можеше да остане тук и да чака следващото фатално попадение. С мъка се изправи на крака. Стъпките на стрелеца заглъхнаха — явно нападателят се отдалечаваше. Сано посегна към меча си и изкрещя:

— Върни се, страхливецо!

От рязкото движение силна болка отново прониза рамото му. Нуждаеше се от незабавна лекарска помощ, иначе раната можеше да го осакати завинаги или дори да се окаже смъртоносна. Искаше му се да продължи преследването на тайнствените светлини, но трябваше да се върне вкъщи незабавно. С болезнена гримаса се качи отново на коня си, притисна с ръка раната и продължи бавно да се изкачва по смълчаните улици. Кой ли бе стрелецът? И защо се измъкна, без да го довърши? Дали бе изпратен от дворцовия управител Янагисава? Или е убиецът на Ян Спаен, уплашен, че Сано твърде много се е доближил до истината? Или пък е някой друг, който не желае тайната на загадъчните светлини да бъде разкрита?

Когато се добра до квартирата грохнал, немощен, облян в пот и кръв, Сано се срути пред портата. Двамата стражи пред нея му помогнаха да влезе вътре.

— Сосакан сама! О, не! Господарю! — извика Хирата и дотича по коридора да го посрещне. След него ситнеше някакъв слуга с изпъкнали очи и нацупена уста. — Какво ви се е случило?

— Простреляха ме. На пристанището — обясни Сано на пресекулки. — Доведи лекар.

— Няма нужда от доктор, почитаеми господарю — обади се слугата с лице на риба. — Стария шаран на вашите услуги. Най-добрият лечител в Нагасаки, ако ми простите дързостта. Един момент, моля. — Той се затътри към кухнята.

В спалнята Хирата запали лампите и постла футона. Сано с благодарност легна на него. Болката бе станала пулсираща и разкъсваше горната дясна част на тялото му. Затвори очи и се опита да прогони страха, че ще загуби ръката, с която държеше меча си. Хирата коленичи до него.

— Гомен насай, съжалявам, но трябва да ви съблека. Ще се постарая да не ви боли… — той разряза с остър нож наметалото и кимоното. Сано потръпна, като видя, че са прогизнали от кръв. — Кажете ми какво се случи — гласът на Хирата прозвуча глухо, все едно идваше от много далеч.