Лора Роуланд - Урагири

Пеони бързо пъхна кутията обратно в скривалището. Сграбчи монетите, скрити пак там, намести обратно дъската и излезе от нужника. Късметът бе на нейна страна — не срещна никого, докато излизаше забързана на улицата през задната врата. Огледа внимателно тълпата и се сля с нея.

Четиринайсетгодишна, Пеони бе работила като прислужница в дома на един богаташ. Чистеше и шиеше, разнасяше разни поръчки от зори до мрак. Много се боеше от гнева на господаря и затова обуздаваше порива си да краде. До деня на сватбата на най-голямата дъщеря, когато задигна комплект украшения за коса, подарък за булката. Ако беше скрила веднага плячката си, може би щеше да избегне злощастната си съдба. Но суетата й е подлъга — точно слагаше едно от украшенията в косите си, когато влезе господарката, видя го в ръцете й и се развика: „Крадла! Крадла!“ Скоро след това дойде районният дошин и я отведе в затвора. В съда се установи, че са намерени и други откраднати неща в стаята й.

— Ти, Пеони — обяви съдията, — ще работиш като куртизанка в квартала на удоволствията на Нагасаки, докато не се разкаеш за греховете си, не възмездиш пострадалите и не изплатиш престоя си. — С външния си вид тя никога нямаше да спечели парите, необходими за всичко това. Щеше й се съдията да я бе осъдил на смърт. Ден след ден тя се трепеше в „Полумесец“. Нощ след нощ прекарваше в колонията на чужденците, споделяше леглото на единствените мъже, които я искаха — свидливи китайци, перверзни араби и свадливи корейски моряци и търговци. Спечелените пари не бяха достатъчни да покрият дори данъците, които Минами й налагаше. Животът й бе поносим единствено заради кражбите, от които не се беше отказала. А най-лошият ден настъпи преди две години, когато Минами й заповяда да обслужва холандците от току-що пристигналия кораб.

Когато пресичаха моста за Дешима, Пеони понечи да скочи в морето, за да избегне позора от преспиването с варварин. Но стражата й попречи. Отведоха я в дома на търговския директор. Пеони се разплака, но стражите я хвърлиха в стаята и заключиха вратата.

Варваринът се надигна от мястото си. Пеони хукна към вратата, уплашена от странните му сини очи, светла коса и огромен ръст. От миризмата му й призля. Тя безпомощно чакаше той да й се нахвърли, както правеха другите чужденци, прекарали дълго време в пътешествия, без да виждат жена. Сигурно щеше да я изтезава, а огромният му орган да разкъса вътрешностите й. Нямаше смисъл да крещи, защото само щеше да провокира още жестокост.

Варваринът спря на две крачки от нея, посочи себе си и каза:

— Ян Спаен — после посочи към нея и я изгледа въпросително със странните си очи.

— Пеони — прошепна тя изненадана.

Клиентите никога не я питаха за името й, за тях тя беше само средство за облекчаване.

Ян Спаен отиде до бюрото и наля две чаши от някакво шише.

— Едно бренди? — попита той, докато й подаваше едната.

Клиентите никога не й предлагаха питие. Тя плахо взе чашата, като внимаваше да не докосне ръката му. Мъжът седна на странното си високо легло и й направи знак да отиде при него. После вдигна чашата си и каза „Кампай“, японската дума за наздраве, после отпи голяма глътка. Пеони колебливо стори същото. Силният чуждестранен алкохол изгори гърлото й. Гореща вълна заля тялото й. Внезапно главата й олекна и тя се изкикоти въпреки страха си. Ян Спаен й предложи още.

— Да, моля — каза нетърпеливо Пеони.

Те пиха отново и тя се отпусна. В крайна сметка варваринът не беше чак толкова лош. Нито пък миризмата му вече й се струваше толкова силна. Знаеше, че той не разбира японски, и въпреки това започна да флиртува с него.

— Господарю, ти си толкова мил — изгугука тя. — Толкова силен и мъжествен.

Варваринът отговори на своя език. Опитите им да си говорят бяха обречени на провал и те двамата се разсмяха. Пеони, обикновено прицел на всякакви подигравки, се въодушеви от неочакваното удоволствие да се повесели с някого. После Спаен сложи чашите настрана. Изражението му стана сериозно. Тя прочете глада в очите му и страхът й се върна. Понечи да развърже възела на пояса си — може би щом свършат със секса, ще пийнат и ще се посмеят отново.

— Nee! Nee! 18 18 Не (хол.) — Б.пр.

Бурният отказ на Спаен я възпря. Озадачена, тя проследи с поглед как той отиде до сандъка и донесе три въжета. После свали сакото и обувките си, ризата, панталоните, чорапите и бельото. Пеони потръпна при вида на косматото му мускулесто тяло. Извърна поглед от огромните като на бик гениталии, които си висяха сред гъсти златисти косми. Обгърнала с ръце тялото си, тя очакваше неизбежната атака. Но гласът на Спаен прозвуча мило.