Лора Роуланд - Урагири

— Облечи се — заповяда Сано, разочарован от доказателството, което оборваше версията му срещу нея. — Искам да знам всяко твое действие от момента, в който си пристигнала на Дешима последния път, до връщането ти в „Полумесец“!

Строгият му поглед накара Пеони да се подчини. Тя облече кимоното и се сви в него, а лицето й остана скрито зад завесата от коса.

— Оставиха паланкина до вратата. Аз влязох вътре. Стражите ме претърсиха и записаха името ми в книгата. Смееха се и разправяха, че съм имала късмет, дето варваринът ме искал, щото никой друг не би го сторил.

— Занесе ли нещо на острова?

— Не — тя се разплака отново. — Полицията ми взе всичко… когато ме арестуваха… Трябвало да платят на хората, от които съм откраднала… Винаги, преди да изляза, Минами проверява да не би да изнасям нещо от дома. Сега, след смъртта на Спаен сан, вече нямам нищо. Нищо…

Макар че скръбта на Пеони изглеждаше искрена, и Сано не можеше да си представи как може японка да обича варварин.

— Какво се случи после? — попита Сано.

— Стражите ме заведоха в стаята на Спаен сан. Влязох вътре. Той беше там. Ние… — тя се разхлипа, после задъхано изрече — … ние пихме. После… си доставихме удоволствие един на друг. След това съм заспала. Следващото нещо, което си спомням, е как стражите ме разтърсваха, за да ме събудят. Питаха къде е Спаен сан… — последните й думи бяха изречени бързо, сякаш Пеони искаше да скрие важна информация.

— Значи си спала цялата нощ, без да чуеш или видиш нещо? — попита Сано.

— Да — отговорът й, приглушен зад тежките коси, прозвуча като шепот.

Сано отново усети нещо странно в държането й и попита направо:

— Бурята не те ли събуди? Пеони… Погледни ме! — той я хвана за брадичката й и я принуди да повдигне глава. — Кажи ми какво се случи със Спаен.

Чертите й бяха размазани от плача, носът — зачервен и подут, бузите й — на петна. Но очите й се стрелкаха неспокойно зад подпухналите клепачи.

— Изпих пет чаши саке — смотолеви тя. — Спала съм много дълбоко. Дори не съм чула бурята. Ще ми се да ме беше събудила. Защото тогава може би щях да спася Спаен сан.

Лицето й се сгърчи и тя се опита да се извърне. Сано я сграбчи за раменете.

— Директорът Спаен се е държал с теб като с мръсница. Ти не си го обичала, мразела си го. Онази нощ си решила да си отмъстиш. Простреляла си го и си намушкала тялото му, за да изглежда, че е бил ръган, докато умре. Но не е възможно да си го направила сама. Някой ти е дал оръжията, след като си пристигнала на острова. Някой ти е отворил портата към морето. Кой е той, Пеони? Някой от стражите? Комендантът Охира? Говори!

— Причинявате ми болка — разрева се Пеони, като се извиваше и се мъчеше да се освободи от ръцете му. — Не съм го убила. Не бих го направила. Аз го обичах. Нищо не съм видяла. Нищо не знам… — тя се освободи, изпълзя настрана, седна с подвити колене и обви с ръце главата си. От гърдите й се изтръгна силен скръбен вопъл.

— Кой е поставил разпятието на врата на Спаен? — продължи да я разпитва, надвесен над нея, Сано. — Ти или твоят съучастник? Защо? Защото сте християни ли?

Внезапно воплите на Пеони секнаха.

— Не съм християнка — смотолеви тя. — Това е против закона.

Или не е знаела за кръста, или пък споменаването му бе докоснало слабо място.

— Християнската религия забранява убийството — каза Сано — и изисква хората да се обичат един друг. Да не би да си търсила изкупление за греха си, като си сложила кръста? Да не би да го обичаш сега, защото не може да те нарани повече? Да не би омразата ти да е умряла с него?

— Никога не съм мразила Спаен сан — Пеони отметна коси назад. Пълните й със сълзи очи блестяха с ново предизвикателство и лукавство. — Но мога да ви кажа кой го мразеше. Урабе, търговецът на чужди стоки. Защото Спаен сан го е измамил. Той също беше на Дешима онази нощ.

— Но твоето име е единственото в книгата за посетители — каза Сано.

Тя се изсмя презрително.

— Значи в книгата нещо не е наред. Видях Урабе със собствените си очи. Не всичко, което се случва на и Дешима, се записва… — в този миг тя се сепна, сякаш бе казала повече, отколкото възнамеряваше. Зарови глава и изхленчи — уморена съм. Имам работа и Минами ще ме държи гладна, ако не свърша всичко. Моля ви, оставете ме на мира. Казах ви всичко, което знам.

Сано се надигна да си върви, по-объркан от всякога. Мащабите на разследването непрекъснато се разрастваха. Колко още тайни трябваше да разрови, преди да открие истината за убийството на Спаен? Къде беше мястото на християнския символ във всичко това?