Лора Роуланд - Иредзуми

— Хирата сан! — възкликна тя радостно. Толкова се надявах да ви видя отново… тя нетърпеливо го дръпна в избуялата джунгла от плевели и не орязани храсти под навеса с повехнали лози, който заслоняваше пътека към верандата. Облечена в кимоно на червени макове, Мидори бе като цвете в мъртва пустош. — Какво ви води насам? Как разбрахте къде да ме намерите?

Въодушевеното й посрещане го поласка и разсея нервността му. В желанието да не засегне Мидори с обяснението, че не тя е целта на посещението му, каза:

— О, ние, детективите, си имаме начини да откриваме разни неща.

— Тъй ли? — очите на Мидори се разшириха от благоговение.

— Разбира се — отвърна Хирата. — Я ме пробвайте. Дайте ми да разгадая някоя тайна.

С наклонена в размисъл глава и с пръст върху бузата Мидори представляваше очарователна картина. После тя се усмихна дяволито:

— Загубих си любимия гребен. Къде е?

Хирата се смути и каза:

— Признавам, не знам. Но ще ви помогна да го потърсим, ако желаете.

— Наистина ли? — очите на Мидори засияха.

Развеселен от откровеното й възхищение, Хирата побъбри с нея за разни незначителни неща. Те не чуха вратата да се отваря, нито забелязаха Ичитеру, преди тя да заговори.

— За мен е чест, че приехте поканата ми, Хирата сан — откъм другия край на заслонената пътека гласът й прозвуча като топъл полъх от пещ. — Хиляди благодарности, че сте тъй… точен — той се обърна и видя Ичитеру, застанала на сенчестата веранда. Бледата й кожа, бледоморавото й копринено кимоно и украшенията на вдигнатата й на кок коса блестяха, а загадъчният й поглед парализираше Хирата. Тутакси ужасът му се възвърна. — Мидори, защо задържаш госта ми вън, вместо да ми го доведеш? — упрекна момичето Ичитеру.

Мидори извърна поглед към Хирата. Очите й бяха пълни с обида. Тя унило каза:

— Значи сте дошли на посещение при нея. Трябваше да се досетя. Съжалявам, че ви задържах — и като се поклони вдървено, добави: — Моля да ме извините, господарке — после се обърна тъй, че Ичитеру да не я види, и прошепна: — Хирата сан, има нещо, което трябва да ви кажа…

— Да, разбира се — отвърна Хирата. Прелъстителната красота на Ичитеру го привличаше с чисто физическата си мощ. — По-късно… — и мина по тунела от лози. Смачканото листче с въпросите изпадна от ръката му. Той изкачи стълбите на верандата и влезе в къщата.

Коридорът бе полутъмен и миришеше на плесен и на влага от канала. Няколко крачки пред него Ичитеру се носеше като призрачно видение. От паника и напрегнато очакване краката му омекнаха. Всичко в него до последната капчица разум и благоразумие му говореше да проведе разговора им навън, на открито и безопасно място. Но силният сладко-горчив мирис на парфюма й го изпълваше с непреодолим копнеж. Би последвал Ичитеру навсякъде.

Тя го въведе в една стая в дъното на коридора. Вътре гореше една-единствена лампа, поставена на ниска масичка, на която имаше кана със саке и две чашки. Годините и влагата бяха обезцветили пейзажите на стените, тъй че изглеждаха като скали и облаци под вода. Издълбани в дървото морски чудовища бяха оголили паст върху старинни шкафове. През закритите с капаци прозорци Хирата чуваше как водите на канала се плискат в каменния кей. Върху плътна рогозка бе поставен футон. Само при вида му Хирата усети как в слабините му се събира топлина. Откъсвайки мисли от скритата покана на леглото, той изтърси първото, което му дойде на ум:

— Чия е тази къща?

По лицето на Ичитеру премина бегла усмивка.

— Има ли значение? — тя коленичи до масичката и с жест го покани да се присъедини към нея. После добави едва чуто: — Важното е, че вие сте тук… както и аз.

— Ъ-ъ… да — каза Хирата. Скован и непохватен, той застъпи подгъва на панталоните си и замалко да се просне на пода, докато коленичеше срещу Ичитеру. Пламна от срам. Стаята му се струваше твърде гореща и в същото време твърде студена. Ръцете му бяха сякаш от лед, а дрехите му бяха подгизнали от пот. — И така… ъ-ъ… какво искахте да ми кажете?

— Хайде, Хирата сан — хвърли му кокетен поглед Ичитеру. — Не е необходимо… да бързате толкова. Или нямате търпение да си тръгнете? — сочните й устни се нацупиха. — Чак толкова ли не ме харесвате?

— О, не, напротив, харесвам ви… — издайническа червенина плъзна по врата и ушите му.

— Ами тогава нека първо да… се насладим на времето, с което разполагаме… — кимоното на Ичитеру, което разголваше раменете й по последна мода, сякаш от само себе си се свлече и разголи едната й гръд. — Може ли да ви предложа нещо за пиене? — тя вдигна каната със саке, извивайки изрисуваните си вежди в подканващ въпрос.