Лора Роуланд - Иредзуми

— Какво ще кажете в своя защита, Марико? — попита съдията Уеда.

Все още ридаеща, жената вдигна глава.

— Не съм убила съпруга си! — изплака тя.

Съдията каза:

— Има много доказателства за вината ти. Трябва или да ги отхвърлиш, или да се признаеш за виновна.

— Моята свекърва ме мрази. Тя ме обвинява за всичко. Когато съпругът ми почина, тя искаше да ме накаже и затова каза на всички, че аз съм го отровила. Но аз не съм го сторила. Моля, повярвайте ми!

Сано пристъпи напред и каза:

— Ваша светлост, моля, позволете аз да разпитам обвиняемата.

Хората от публиката се извърнаха към него; ропот на изненада премина през тях. Беше рядкост някой извън съдията да провежда разпит в хода на процеса.

— Имате позволението ми — отвърна съдията Уеда.

Сано коленичи до подиума. Иззад рошавите си коси обвиняемата го гледаше ужасено, като хванато в капан диво животно. Беше изтощена, лицето й бе покрито със синини, а двете й очи — с тъмни отоци.

— Семейството ли ви причини това? — попита Сано.

Тя кимна треперейки. Свекърва й се обади, за да се оправдае:

— Тя беше мързелива и непокорна. Заслужаваше си боя, дето й го хвърляхме и аз, и синът ми.

Сано се ядоса. Фактът, че това се случваше често, не го правеше по-малко отблъскващ.

— Ваша светлост — каза той, — нужна ми е информация от обвиняемата. Ако тя ми я предостави, ще препоръчам обвинението срещу нея да бъде сменено на убийство при самозащита и тя да бъде върната на родителите й.

Откъм публиката се надигна протест. Един дошин каза:

— При цялото ми уважение, сосакан сама, това ще послужи като лош пример за гражданите. Те ще решат, че могат да убиват, а после да твърдят, че е при самозащита, и да се измъкват безнаказано!

— Тя уби сина ми! Заслужава да умре! — извика свекървата.

— Вие със сина ви сте малтретирали момичето — отвърна Сано, макар че се питаше защо се намесва, след като случаят нямаше нищо общо с неговото разследване. Смътно си даде сметка, че гневът му се коренеше в новото съзнание, което имаше за окаяното положение на жените. Изпитваше нужда по някакъв начин да предложи обезщетение на Рейко за жестокото отношение на обществото към нейния пол.

— Вашата препоръка ще бъде приета, ако обвиняемата ви окаже съдействие. Продължавайте! — отсече гръмовно гласът на съдията Уеда и врявата откъм публиката тутакси стихна.

Сано се обърна към момичето:

— Откъде взе отровата, с която уби съпруга си?

— Не съм искала да го убивам — изплака тя. — Исках само да го омаломощя, за да не ме бие повече.

— Сега вече си в безопасност — каза Сано, — хайде кажи откъде взе отровата.

Обвиняемата подсмръкна силно.

— Купих я от един амбулантен търговец. Чойей!

Сърцето на Сано подскочи.

— Къде го срещна?

— На кея Дайкон.

На северозапад от Нихонбаши районът бе прорязан от канали. Пред складовете имаше застлани с плочи кейове. Там докери разнасяха дърва за огрев, бамбукови пръти, зеленчуци, въглища и зърно до вързаните лодки и обратно. Сано познаваше този район още от времето, когато работеше в силите на реда, тъй като бараките на йорики бяха разположени в съседния административен район. Той пое надолу по кея Дайкон покрай носачи, натоварени с бали. Леден бриз набраздяваше водната повърхност на каналите, която отразяваше зимната синева на небето. Кънтящи и отчетливи, наоколо се носеха викове, трясък и тропот на дървени подметки. Сано различаваше безпогрешно смесицата от дима на мангалите и мириса на далечните планински снегове, която за него болезнено възвестяваше последния сезон на годината.

Обвиняемата му бе казала, че Чойей държи стая в една къща на третата улица от пристанището. Сега Сано пое в указаната посока. Два реда двуетажни бедняшки къщи ограждаха пътя, широк едва колкото да побере коня му. Стърчащи навън балкони препречваха слънчевата светлина. На опънати над тясната уличка върви се вееше пране. От комините се издигаше мазен дим. Улицата бе пуста, потънала в мрачна тишина. Сано слезе от коня си пред петата порта и почука. Като не получи отговор, пробва вратата, но тя не поддаде. Тогава надникна през процепите на капаците на прозорците и извика:

— Чойей?

Вратата на съседния апартамент се открехна и на прага се показа слаб брадясал мъж.

— Кой сте вие? — попита той. Когато Сано се представи и обясни причината за посещението си, мъжът побърза да се поклони. — Добър ден, сосакан сама. Аз съм хазяинът. То и аз исках да видя търговеца… Дължи ми наема… Знам, че е вътре, с някакъв човек, дето дойде при него. Преди миг ги чух да говорят. Дъртият мошеник само се прави, че го няма — и като заблъска по вратата, хазяинът извика: — Отвори!