Лора Роуланд - Иредзуми

В малък тъмен килер, превърнат в затворническа килия, Кушида лежеше на своя футон. Алхимията на съня го бе отнесла далеч от неговия затвор, във вътрешното крило, където по пустите коридори се разнасяше пеенето на Харуме:

Кушида стига до вратата на сокушицу Харуме, отваря я и вижда мъртвото момиче на пода. Голото й тяло и дългите й разрошени коси са потънали в кръв. Фаталната иредзуми се откроява върху обръснатите й слабини като мастилени знаци върху слонова кост. Кушида я съзерцава с ужас. В това време Харуме отваря очи и с дрезгав глас запява:

Кушида се стресна, събуди се и седна в леглото. Гърдите му хриптяха като след продължителен бяг. Всяка нощ неизменно я сънуваше, откакто я бе видял за пръв път. След смъртта й тези сънища се бяха превърнали в кошмари, а в душата му все повече се трупаше гняв за това, че го бе унижила и съсипала.

Кушида с мъка се изправи на крака и се наруга, че се бе поддал на слабостта и бе оставил сънищата да го връхлетят. Но той се нуждаеше от отдих, далеч от грубата реалност, в която се намираше. Закрачи напред-назад, като се опитваше да овладее чувствата си. В началото понасяше затворничеството си със самурайски стоицизъм. Но вече не можеше да стои в покой. Срамът, че е затворен в клетка като животно, терзаеше духа му. В този момент покрай прозореца мина трепкаща светлинка на свещ и за миг разреди мрака в килията му. В коридора се появи възрастен беловлас самурай.

— Май не ви е до сън, господарю? — беше Йохей, потомствен васал на клана на Кушида. Старецът се усмихна, ала бръчките по кръглото му лице се врязаха още по-дълбоко от скрита тъга. — Е, и на мен, та затуй рекох да дойда да ви правя компания… — Йохей обожаваше Кушида още от раждането му и винаги се грижеше за него като любящ чичо. Той единствен бе дръзнал да го посети и с това да си навлече всеобщото неодобрение — всички от семейството на Кушида го смятаха за виновен и страняха от него като от прокажен. Сега Йохей каза: — Добре ли сте? Мога ли да направя нещо за вас?

От благостта на стареца в очите на Кушида бликнаха сълзи.

— Как стана така, Йохей? — изплака той.

— Съдбата често върши странности. Може да ви наказва за грехове на ваши предци.

Кушида поклати глава и мислите му отново го пренесоха в онзи първи ден, когато в замъка Едо пристигна Харуме…

Същия ден той бе дежурен. Когато отошийори Чизуру му я представи, Кушида бе разтърсен от съзнанието, че винаги я е познавал. Не можеше да откъсне очи от нея. Същата вечер реши, че няма нищо лошо в това просто да я съзерцава. И така започна скришом да я наблюдава. Скоро престана с бойните практики, осъзна, че Пътят на воина — Бушидо, го обрича на самота и че всъщност иска да посвети живота си само на една жена, на Харуме. Събрал кураж, най-после й бе признал чувствата си в писмо, но тя не им обърна внимание и започна да го отбягва. Кушида реши, че тя просто е срамежлива или се страхува. И предприе драстичната стъпка да изрази гласно своята любов. Но Харуме го бе отблъснала с думи, които все още му причиняваха мъчителна болка: „Защо продължаваш да ми досаждаш? Като не отговорих на глупавите ти писма, трябваше да ти стане ясно, че не искам да имам нищо общо с теб.“ Отвращение бе изкривило красивото й лице. „Сигурно си колкото грозен, толкова и глупав. Искаш да избягам с теб? Да умра в ритуално самоубийство от любов заедно с теб, за да бъдем вечно заедно? Ти не си достоен дори да дишаш един и същ въздух с мен. А сега се махай и ме остави на мира! Не искам да те виждам повече!“

Унизен и гневен, Кушида не просто разтърси Харуме, заплашвайки я, че ще я убие, но и изви ръката й, затисна устата й, за да не извика, и я блъсна в една празна стая. Там разкъса кимоното й и я събори на пода. Смяташе да я убие тогава, там, на онова място… но първо искаше да я има. Харуме се съпротивяваше — ухапа го по ръцете и го ритна в слабините. И когато той се сгърчи в няма болка, тя се разсмя. После, сякаш за да го нарани още повече, му каза: „Аз вече си имам любим. И му принадлежа завинаги. Скоро ще си направя иредзуми, за да запечатам върху тялото си любовта си към него… Да, върху същото това тяло, което ти желаеш тъй силно!“ И после избяга.

В ужасните дни, които последваха, Кушида си даде сметка, какво се бе случило. Той бе зачеркнал целия си предишен живот, бе отхвърлил всичко — дисциплина, себеуважение, строгостта на чистия живот, посветен на Бушидо — за едно евтино повърхностно момиче, което щеше да се татуира като най-обикновена проститутка! Любовта му се прероди в омраза. Кушида обвиняваше Харуме за своето нещастие. Замисляше отмъщение. Щеше да се промъкне в стаята й, когато спи, и да я прониже с копието си. Но никога не бе предполагал, че смъртта й ще го покруси така дълбоко и че няма да изтрие нито желанието, нито ревността, нито гнева… Сега в него се избистри нова решимост. Не искаше да живее без любимата, но и не желаеше да умре като неин убиец. По някакъв начин трябваше да възстанови честта на родовото си име.