Лора Роуланд - Иредзуми

Сано бе постоянен клиент в конюшнята заради добрата стока — силни, здрави, бързи и надеждни животни. Търговецът не му беше симпатичен, но предлагаше добро качество на добра цена и никога не се пазареше.

— Тук съм заради дъщеря ви — каза Сано. — Разследвам смъртта й и трябва да ви задам няколко въпроса. Разрешете ми преди това да изразя съболезнованията си… — Джимба пристъпи ядно към оградата на обора, заби юмрук в нея и тихо изруга. Мрачна гримаса бе заменила обичайното му весело изражение. Той се втренчи в тримата коняри, които подготвяха един кон за пробна обиколка с цялото му бойно снаряжение. Те нагласиха на гърба му дървено седло и после поставиха юздите. Сано продължи, за да успокои гнева му: — Ще направя всичко възможно, за да предам убиеца й на правосъдието…

Джимба махна с ръка:

— Голяма работа. Вече я няма и нищо не може да я върне. Похарчих толкоз труд и пари по нея, обличах я с хубави дрехи, наех й учители по музика, писане и маниери. Виждах, че има възможности, нали разбирате… познавам ги тези работи… ха-ха… Харуме се харесваше на мъжете… Приличаше на майка си. Беше най-добрият ми шанс да се сродя с Токугава… — Сано слушаше объркан коравосърдечните приказки на търговеца за дъщеря му. За него тя очевидно бе просто поредният добитък за продан. В обора конярите сложиха на коня доспехи и стоманен шлем с формата на озъбена глава на дракон. Двама самураи помогнаха на клиента да облече ризница и да постави на краката си предпазители, а на главата — шлем. — Миналата зима двама пратеници на шогуна дойдоха тук да купуват коне — продължи Джимба. — Споменаха, че търсят нови наложници за негово превъзходителство, и аз им предложих Харуме. Те я отведоха и ми платиха цели пет хиляди кобана 23 23 Японска старинна златна монета — Б.пр. .

— Ако беше родила наследник на негово превъзходителство, сега щях да бъда дядото на следващия шогун… ха-ха… — Сано бе отвратен от алчността на Джимба, който бе изтъргувал дъщеря си, за да се сроди с Токугава. Но пък нима съдията Уеда не бе омъжил дъщеря си за Сано със същото намерение? Така или иначе, жените служеха за задоволяване на мъжките прищевки и амбиции. И макар че Рейко бе интелигентна и храбра, хората винаги щяха да я преценяват според ранга и способността й да ражда деца. Сано започна да проумява раздразнението й. Търговецът продължи замислен: — Сега, след като Харуме е мъртва, няма никога да си върна вложените пари… Но пък ако откриете кой е убиецът, ще го принудя да ме компенсира за загубите ми!

Сано прикри отвращението си от користолюбието на Джимба.

— Ще е нужно да ми помогнете. Каква беше Харуме? Имам предвид като характер.

— Ами като всяко друго момиче, предполагам… — Джимба наблюдаваше как конярите поставят облечения в доспехи ездач на гърба на коня. — Когато я доведох тук, беше мъничко тъжно същество. Не разбираше, че майка й вече я няма, нито защо я отвеждам далеч от всичко, което й е познато. Липсваха й приятелите — децата от бедняшкия квартал на Фукагава. Така и не свикна с това място — после с крива усмивка добави: — А аз изобщо не бях споменавал пред жена си за Синя Ябълка, нали разбирате. И после изведнъж това дете се озова тук. Тя беше бясна. Другите ми деца я дразнеха, подиграваха я, че е дъщеря на курва. Дружеше само със слугините. Но й забраних, исках да я откъсна от нисшите класи… Когато стана на единайсет, момчетата започнаха да се навъртат наоколо. Тя ги привличаше като разгонена кобила, ха-ха. На майка си приличаше, пущината… — смътна тъга смекчи чертите на Джимба. Може би по някакъв свой начин той бе обичал Синя Ябълка. Харуме започна да се измъква нощем от къщи. — Трябваше да наема една възрастна жена да я държи под око, че да не вземе да забременее от някое селско момче. Когато стана на четиринайсет години, взе да получава предложения за женитба от богати търговци. Аз обаче знаех, че мога да постигна повече с нея…

Сано си представи самотното й детство и изпита жал. Отритната в Бакурочо, тя бе попаднала в подобно положение и във вътрешното крило. По-рано бе намирала утеха в компанията на своите обожатели. Очевидно така бе продължила и през месеците, прекарани в замъка.

— А… онези селяни, които е познавала… Поддържала ли е връзка с някои от тях, след като се премести в замъка Едо?

— Не виждам как би могла, щом постоянно са я държали под ключ…

Въпреки това Харуме бе успявала да се измъква за среща с даймио Мияги. Пък и един селянин не би имал достъп до мастилница…