Лора Роуланд - Иредзуми

— Търся една проститутка — казва се Синя Ябълка. Знаете ли къде мога да я намеря?

Собственикът поклати глава:

— Не познавам никого с това име. Попитайте в храма.

Сано се отправи към храма Хачиман — облицованият му с мед покрив се извисяваше над улицата като огромен самурайски шлем, а зад високите му каменни стени се гушеше параклисът Етай, чиито свещеници съхраняваха регистър на всички, които бяха живели във Фукагава.

— Истинското й име бе Ясуко — каза старият свещеник в параклиса при гробището, където Сано най-сетне бе открил майката на Харуме — под обрасла с мъх надгробна плоча в района за бедняци. Синя Ябълка бе починала преди дванайсет години. — Дойде тук да търси подслон по време на наводненията. Спомням си я добре. Повечето незаконни проститутки нямат на кого да разчитат, нямат постоянни клиенти, но Ясуко бе красива и много търсена. Работният й прякор идеше от синкавия белег по рождение върху китката й — с форма на ябълка. Беше доверчива, често се татуираше с имената на краткотрайните си любовници. Когато подготвях тялото й за кремация, видях йероглифи между всичките й пръсти — и на ръцете, и на краката… Ясуко спечели чувствата на Джимба от Бакурочо, дошъл във Фукагава по работа — продължи свещеникът. — След като се роди детето, той редовно й изпращаше пари. После Синя Ябълка се разболя. Загуби красотата си и по-заможните си клиенти. Обслужваше бивши престъпници и дори ета, за да припечели за купичка ориз. Когато се помина, аз взех детето, тогава шестгодишно, в нашия приют. После се свързах с Джимба. Той отведе момиченцето при себе си в Бакурочо… Често се питах какво ли е станало с нея — свещеникът въздъхна. Когато Сано му обясни, благото му лице се натъжи: — Каква трагедия! — после добави: — И все пак вероятно Харуме се е радвала на по-добър и по-дълъг живот, отколкото ако беше останала във Фукагава и беше станала незаконна проститутка…

Сано никога не се бе замислял всъщност колко малко професии имаше за жени — съпруги, прислужници, монахини, наложници, проститутки, просякини. С неудобство си представи Рейко с отчаяния й опит да се освободи от тези ограничения. Благодари на свещеника и побърза да излезе от параклиса. И макар да съжаляваше за времето, изгубено в това пътуване, не можеше да се освободи от усещането, че бе научил нещо важно както за разследването, така и за собствения си, озовал се в задънена улица брак.

Областта Бакурочо бе разположена на север от Едо между търговския квартал Нихонбаши и река Канда. Там се намираше най-голямото тържище за коне и сега Сано яздеше редом с коняри, които караха стоката си. Мина край една представителна къща, в която живееха васали на шогуна, пратени тук да се грижат за земите на господаря си. Селски странноприемници подслоняваха провинциални служители, дошли в града да си купят коне или по някаква работа с управителите. Известният терен за стрелба с лъкове служеше като прикритие за един незаконен публичен дом. Ниски дървени сгради помещаваха бакалии, чайни, магазин за седла и ковашка работилница, където яки мъже ковяха подкови. Носачи разнасяха бали сено, а работещи като улични чистачи ета събираха тор. Сано зави покрай един магазин за конски такъми и слезе пред конюшните на Джимба. Герб, изобразяващ галопиращ кон, красеше портите.

Един от помощниците избърза навън да го посрещне с поклон.

— Добър ден, сосакан сама. Нов кон ли си търсите?

— Дошъл съм да се видя с Джимба — отвърна Сано.

— Разбира се. Влезте.

Помощникът пое поводите на коня от Сано и го въведе в най-голямата конюшня в Бакурочо. Островърхи керемидени покриви увенчаваха чудесното семейно имение на Джимба — двуетажно, със старинни хоросанови стени, прозорци с фини решетки, балкони с парапети, помещения за прислугата в задната част. Доста по-различно от бедняшкия квартал във Фукагава, където се бе родила Харуме, реши Сано. Дали бе понесла трудно промяната?

Срещу имението се простираха огражденията за добитъка. Около тях за колове бяха завързани сламени чучела. През отворените врати се виждаха коняри, които разчесваха конете. Помощникът отведе Сано при една клетка, където край един сив жребец с тъмни петна стояха трима самураи. Огромен мъж, облечен в тъмнокафяво кимоно и широки панталони, държеше животното за главата.

— По устата му можете да разберете, че е здрав — каза Джимба и разтвори челюстите на животното, които откриха огромни зъби. Дебелите пръсти на търговеца действаха умело. Когато Сано се доближи, той вдигна поглед и щом го позна, лицето му се озари от доволна усмивка. — А, сосакан сама. Радвам се да ви видя отново… — четирийсет и пет годишният Джимба изглеждаше як като конете си. Дебел, жилест врат крепеше четвъртитата му глава. В косата му, опъната назад над оплешивяващото чело и завързана на тила, се виждаха само няколко бели косъма. В грубите му черти и смуглия му тен Сано не можа да открие някаква прилика с Харуме. Джимба се ухили и показа три счупени предни зъба — вечен спомен за единствения път, когато някой кон се бе оказал по-добър от него. — Поздравления за женитбата ви. Готов ли сте да умножите своя клан? Ха-ха. С какво мога да ви помогна днес? — той остави помощника си да довърши продажбата и поведе Сано надолу покрай редицата от клетки. — С някой добър състезателен кон може би? Да впечатлите приятелите си в замъка Едо. Ха-ха.