Даян Робинсън - Самотникът и лилията

— Останаха само осем от нас. Изглежда тук мъжете, които си търсят съпруги, не са чак толкова много като в Мобил — въздъхна Карес, неспособна сега, когато почти бяха пристигнали в Нови Орлеан, да приеме факта, че там, в зловещата джунгла, се намира мъжът, за който би трябвало да се омъжи. Това, че ще трябва да прекара остатъка от живота си на тази непозната суша като съпруга на мъж, когото все още не бе срещнала, надхвърляше границите на въображението й.

Гледайки мрачния сив мъх, развяван от лекия влажен ветрец, позлатен тук-там от алените лъчи на залязващото слънце, тя си припомни ония две тъмни призрачни очи и докосването на една ръка до бузата й. Непознатият, който я бе посетил в мрачната й килия в Париж бе отнесъл със себе си сърцето й. Как би могла да се влюби в човек, чието име дори не знаеше и от чието лице бе видяла ясно единствено едни изгарящи очи? Все пак между тях се бе случило нещо. Беше се появила внезапна искра, която все още я стопляше, макар и останала само в спомените й. Тя беше сгънала неговия плащ най-отгоре в сандъчето си и от време на време го вадеше, за да го притисне до лицето си и да усети слабия аромат, с който все още бе напоен. Силна болка я прониза, докато се питаше дали би могла някога да го забрави. Дали споменът за тяхната кратка среща нямаше да я преследва до края на дните й?

— Ах, petit Paris — произнесе Ивон, а всяка дума бе пропита от сарказъм, посочвайки просеката в гъстата гора и островърхата зелена тръстика, бележеща началото на Нови Орлеан.

Няколко груби постройки, едва видими през избуялата тропическа растителност, очертаваха разкалян път, тръгващ от груб насип. Църковната камбанария се издигаше в розово-виолетовото небе на късния следобед и обещаваше поне минимален досег с цивилизацията. Докато корабът пускаше котва в речния канал, двете млади жени разглеждаха оживения пристан и зеления площад, обграден от правителствени сгради и солидно изглеждаща църква с тухлени стени и каменна зидария отзад. Четвъртата страна на площада бе отворена към реката.

— Това е Плас Роял, госпожици — им каза старият моряк, преди да се заеме отново със задълженията си. — Вие сте у дома си.

Карес улови погледа на Ивон, когато младата жена сви рамене по галски, сякаш казваше — сега сме тук и нека извлечем най-доброто от положението. Карес й отвърна с кратка усмивка на съгласие и после отново се вгледа в оживения пристан, запълнен от какви ли не плавателни съдове — от големи фрегати до груби плоскодънни лодки, направени само от няколко свързани трупи. Карес с учудване установи, че дългият тесен съд, носещ се по водата, би трябвало да е кану, а хората, гребящи с леки, грациозни движения, са първите индианци, които виждаше. Миризмата, която тепърва щеше да свързва с Нови Орлеан, се носеше над водата, за да ги посрещне. Това бе богатата смесица от ароматите на река Мисисипи, свеж плодороден мирис на земя, чувственият парфюм на тропическите цветя и уханието на силно кафе.

— Елате, елате, деца мои — подкани ги мекият, но настойчив глас на една монахиня на средна възраст, облечена в сивата роба на сестрите урсулинки. Тя ръкомахаше към Карес и Ивон да я последват като квачка, която събира пиленцата си. — Време е да съберете вещите си. Ще слезем на брега, веднага щом малките лодки дойдат от пристана.

Карес слезе заедно с Ивон в трюма, за да открие своето сандъче и малката покрита кошница с подаръка на стария моряк. Вътре, свито на бяла топчица, лежеше мъничко, котенце. По време на пътуването корабната котка бе родила и Карес получи едно от котенцата. Старият моряк го бе поставил в скута й през един от лошите й дни, когато тя с часове не правеше нищо друго, освен да гледа в морето. Първата усмивка, която някога бе виждал на нейното нежно лице, му подсказа, че от този миг Карес и котенцето, което тя нарече Бланш, ще са неразделни.

— Чудя се дали мъжете ще чакат, за да ни мернат? — прошепна Ивон на Карес, докато се качваха на една от леките гребни лодки, появили се иззад сянката на един по-голям кораб. — Сестра Маргьорит ми каза, че това е нещо обичайно, когато се очаква кораб с изселени момичета.

Двете сестри, сестра Маргьорит и сестра Терез, бяха придружили младите жени от манастира в Руан до тук. Добродушните сестри трябваше да се уверят лично, че момичетата са пристигнали на местоназначението.

Карес се затвори в себе си още щом лодката, в която гребяха двама яки моряци, се понесе по водата с цвят на охра. Някъде там, в тази дива земя, беше мъжът, за когото трябваше да се ожени. За миг сълзи замъглиха очите й, защото тя знаеше, че това никога няма да бъде мъжът с тъмните очи, който бе откраднал сърцето й. Тя трябваше да го забрави, да го изгони от мислите си или това, което я очакваше, би се оказало още по-трудно, помисли си, хапейки долната устна, за да овладее риданието, опитващо се да я обхване.