Даян Робинсън - Самотникът и лилията

— Това може да се окаже трудно, мосю, та нали лилията е прогорена на рамото ми. Сега аз съм това, което хората наричат една от алените лилии на Ла Салпериер.

В нежния й, култивиран глас се долавяше лека горчивина, но брадичката й бе вдигната, а сивите й очи срещаха твърдо неговите. Затворът и обитателите му й бяха причинили болка, но не бяха пречупили духа и гордостта й.

— Тогава няма да позволя на никого да ви вижда съблечена — отвърна той с глух, несигурен глас.

Тъмните му очи сякаш пронизаха разстоянието между тях, издавайки за миг силно вълнение, което предизвика странна топла тръпка по вените й, въпреки че стаята бе така студена и влажна.

— Трудно биха открили каквото и да е в тези парцали — каза тя, посочвайки някогашната фина копринена рокля, сега превърната в дрипи, покриващи тялото й. Един ръкав и част от рамото бяха откъснати, когато я бяха дамгосали като престъпница.

Той не бе забелязал дрехите й. Бе прекалено погълнат от красивото лице и благородната й осанка. Мъжът освободи закопчалката на вълнения плащ и го свали от широките си рамене, за да наметне с него крехката й фигура.

Карес потръпна леко и въздъхна, когато приятната топлина на мекия вълнен плат я обгърна. Той внимателно закопча плаща около дългата й шия. Тя бе толкова по-малка от него, че изящната й фигура се изгуби в наметалото, но усещането как потъва в топлината на вълнената материя й хареса.

— Сега сте защитена, мадмоазел — каза той, като отстъпи назад, наблюдавайки я с шеговита усмивка. — Малко ви е голям, но ще свърши работа, докато уредя да ви донесат дрехи.

— Защо? — попита тя. — Защо правите това?

Тя се втренчи в него в здрача на килията, защото той бе застанал в мрака, извън тънкия лъч светлина, сякаш усетил, че иначе ще й е по-лесно да го види. Но всичко, което успя да различи, бе една фигура, облечена в тъмно кадифе, носеща напудрена перука, вързана на опашка в основата на врата с черна панделка. Той беше благородник, но можеше да е кой да е от стотиците, които бе виждала, докато придружаваше баща си във Версай.

— Имам своите причини, мадмоазел — отвърна мъжът загадъчно. — Да речем, че съдбата се е намесила във вашия живот. Правете каквото ви казвам и ще напуснете това място, за да посрещнете отреденото ви от нея, като толкова много други в Луизиана.

— Като толкова други провинили се момичета години наред — каза тя с горчива усмивка. — Мисля, че всички знаят колко бедни са колонистите, толкова бедни, че само на истински селски момичета като fllles a la cassette се позволява да стават невести на мъжете в Луизиана. Ще се постарая да не шокирам никого с алената си лилия, мосю. — Тя потръпна леко при мисълта за бъдещето си. Но след това, като погледна влажната сива стена на килията, разбра, че иска да живее, а в Луизиана не можеше да е по-зле, отколкото в това ужасно място.

— Молете се да имате техния кураж, мадмоазел. Говоря за онези първи жени, които отплаваха за Луизиана преди почти тридесет години. Жените, които вие нарекохте „провинили се момичета“, идваха от същия този затвор. — Гласът бе станал по-твърд, той се обърна към затворената врата.

— Чакайте, моля ви, отговорете ми на още един въпрос — извика тя с умоляващо протегната ръка. — Моят баща, ще дойде ли той с мен в Луизиана?

— Не, мадмоазел — отговори той, обръщайки се, за да я погледне в полумрака. — Той се намира в Бастилията, в килиите за специалните затворници на краля. Ще се ползва от сравнително добри условия, ако постъпите, както ви съветвам. — Неговите черни очи впериха изгарящ поглед в нейните за един дълъг миг, след което той почука на вратата, за да го пуснат.

Карес се загледа след тайнствения си посетител, загърната в неговия топъл плащ. Той излъчваше чиста мъжка миризма, ухание, което никога не бе долавяла преди, въпреки че контетата и придворните се обливаха с одеколони и парфюми. Не, това бе нещо различно; миризма на скъпо, топло дърво, аромат, който бе толкова приятен на фона на вонята в затвора.

Кой е той, се чудеше тя, потърквайки брадичка във фината материя. Неин спасител или екзекутор? Ако съдбата се окажеше благосклонна, може би щеше да го види още веднъж, преди да замине на онова забравено от бога място, населено с диваци, били те индианци или французи.

От нея се изтръгна задавен, отчаян смях, когато си припомни колко глупаво е да мисли, че някой би могъл да я освободи от настоящите й мъки и от безмилостното й бъдеще. Обзета от безнадеждност, тя легна върху купчината слама в ъгъла и потърси утеха от непоносимото отчаяние в унеса, увивайки се в плаща. Последната й мисъл беше за високия черноок мъж, който я бе предпазил с плаща си като с прегръдка. Със странна болка тя осъзна, че напускайки Франция, никога повече няма да го види и мисълта за това й се стори непоносима.