Даян Робинсън - Самотникът и лилията

Нови Орлеан, Луизиана

Юни 1749

— Вижте! Ето там, мадмоазел, Нови Орлеан! — извика с ентусиазъм старият моряк към дребната млада жена с отчаян вид, облегната на корабните перила, загледана в буйната тропическа растителност на приближаващия се бряг.

— Почти стигнахме, това е истинско чудо — измърмори Карес де Вилие, отмятайки един кичур от изпотеното си чело.

Макар че беше все още юни, горещината бе невероятна. Тя се бе спуснала над нея, изсмуквайки силата сякаш направо от костите й. Карес бе насочила безстрастния си поглед към реката, където една бяла чапла, кацнала на кафяво охрената повърхност, се навеждаше с елегантни движения да търси храна. Белите очертания на птицата контрастираха приятно на непроходимата джунгла от блата с характерната за тях почти осезателна призрачно зловеща атмосфера. Господи, помисли си тя, потръпвайки, рай ли беше това или по-скоро адът на земята?

— Дълго пътуване беше, мадмоазел, но скоро всичко ще свърши и вие ще намерите убежище в манастира на сестрите урсулинки в Нови Орлеан. Те ще се грижат добре за вас, докато си намерите съпруг измежду всички ония щастливци, които ще се състезават за ръката ви — каза морякът убедено.

Тази крехка жена се различаваше от селските момичета, които, макар и добри по душа, бяха просто необразовани млади жени. Повечето от тях се надяваха да се възползват от възможността да си намерят съпруг измежду заселниците в Луизиана. Мадмоазел Вилие се различаваше от тях като хубавия коняк от евтино вино, появяващо се всеки ден на трапезата, размишляваше старият моряк, потривайки прошарената си брада. Тя имаше маниера и обноските на благородница и той можеше само да предполага какво я бе принизило дотам, че да се съгласи да пътува за тая непозната земя, за да стане съпруга на мъж, когото никога не е виждала.

Ръката на Карес се вкопчи в дървените перила, така че кокалчетата й побеляха. След като пристигнеше, тя щеше да има само няколко спокойни дни в манастира на сестрите урсулинки, след което от нея щеше да се очаква да си избере съпруг измежду мъжете, които щяха да дойдат за новите flues a la cassette. На младите жени бе дадено ковчеже, съдържащо зестра, подарена от краля, за да не отидат при бъдещите си съпрузи без покъщнина. Печална усмивка премина по разтрепераните устни на Карес, когато си спомни за простите, здрави дрехи в нейното сандъче. Някога тя бе носила най-изисканите коприни и сатен като наследница на една от най-старите и благородни фамилии във Франция, но всичко това бе изтръгнато от ръцете й с едно-единствено движение на кралското перо.

Поемайки дълбоко въздух, тя си заповяда да не мисли за нищо друго, освен за настоящето. Това бе трик, който беше използвала, за да запази присъствие на духа през дългите дни на пътуването през океана. Миналото бе мъртво, изгубено безвъзвратно. Тя се бе преродила с преместването си от парижкия затвор в манастира на урсулинките на Светата майка в Руан. Защото въпреки всичко искаше да живее, да успее да изгради един нов, свой живот. Бе решила да не се предава, независимо от това какви премеждия й бе отредила съдбата.

— Не ми прилича на Париж на Новия свят — измърмори младата жена, застанала до Карес.

Тънките й устни се изкривиха в отвращение при вида на мрачните кипариси и живата дъбова гора отвъд развълнуваните жълто-кафяви води на реката. Дърветата бяха потопили в мътната вода гирляндите си от сив мъх, който моряците наричаха „испанска брада“.

— Мисля, че това е поредното преувеличение, предназначено да привлече нови колонисти, Ивон — отговори Карес с ироничен тон. — Губернаторът може и да е маркиз, но не мисля, че дори Маркиз де Водрюл би могъл да се опълчи срещу тази дива природа и да създаде la petit Paris 5 5 Малкият Париж (фр.) — Б.пр. на бреговете на Мисисипи, макар във Франция да наричат това място Нови Орлеан. То изглежда така необитаемо, толкова диво и… самотно — завърши тя с въздишка.

— Вероятно е било глупаво от наша страна да се радваме, че не са ни свалили на брега заедно с другите на пристанището в Мобил — каза Ивон.

— Мисля, че нямахме голям избор в случая — добронамерено я поправи Карес. — Изглежда някои жени са били определени за Мобил, а други за Нови Орлеан, макар че не знам как точно са преценили това.

— Капитанът определено бе разочарован, когато отначало ти тръгна да слизаш в Мобил — изказа Ивон мисълта си на глас, тръсвайки медните си къдрици при спомена за това как се бе разтревожил този мъж и как бе мърморил, че ако не заведе госпожица де Вилие в Нови Орлеан, това ще бъде краят му.