Даян Робинсън - Самотникът и лилията

Фигурата излезе от мрака, щом вратата се затвори след пазача. Бледата сива светлина освети нейното уморено, зачервено от сълзите лице.

— Кой сте вие? — попита тя с пресипнал, колеблив глас, все още носещ интонациите, издаващи благородното й потекло. Въздишка на учудване бе първата реакция на стоящия на около три метра от нея мъж. Тя не можеше да каже нищо за него, освен да прецени височината му, защото наметалото го покриваше до петите, главата му бе загърната с качулка, а лицето му — скрито от полумаска. Облеклото му не беше необикновено, защото благородниците често прикриваха така самоличността си, докато обикаляха улиците на Париж, но тя чувстваше, че тези дрехи служеха по-скоро, за да го скрият от погледите на прокълнатите обитатели на затвора Ла Салпетриер. Кой беше той? Какво криеше?

— Може би ще е по-добре да попитам вие коя сте, мадмоазел. — И гласът му не й говореше нищо.

— Както сам чухте от пазача, кръщелното ми име е Мари-Карес де Вилие, но ме наричат Карес. — В думите й имаше някаква ирония, насочена към личността на мистериозния й посетител. След всичко, което бе преживяла през последните няколко дни, този маскиран благородник не можеше да я изплаши.

Погледът на нейното красиво закръглено лице се стрелна към мъжа, чиито тъмни очи я изгаряха през процепите на кадифената маска. За миг той си помисли, че вижда призрак. След това установи, прикривайки изумлението си, че красивата непозната не е видение.

— Ще ми кажете ли кой сте? — попита младата жена, повдигайки брадичка, а тъжните й сиви очи продължаваха да го гледат.

Това не бяха очите на видението, което все още го преследваше, защото не бяха сини, така бездънно сини, помисли си той, докато я гледаше. Косата на тази млада жена беше пепеляворуса, а не искрящо бяла или сребърно руса, мътно проблясваща на бледата утринна светлина. Но чертите и крехкото й телосложение носеха удивителна прилика.

— Не е от значение вие да научите името ми — промърмори той и се приближи, за да докосне брадичката и с облия връх на дългия си, тънък пръст. Тъмните му, пронизващи очи сякаш изучаваха лицето й.

Карес не се уплаши, защото нещо в нея й подсказваше, че той няма лоши намерения. Нямаше и представа как би могла да е сигурна в това, след като това ужасно място бе изпълнено със злонамерени хора. Този мъж бе някак по-различен. Може би заради гласа му, заради болката, стаена в тъмните му очи и заради нежността на допира му. Странно, помисли си тя, по тези аристократични ръце имаше мазоли. Това бяха ръцете на благородник, познал тежкия труд на черноработника.

Изведнъж той осъзна, че в плановете му за възмездие е настъпила лека промяна. Този план, отнел години подготовка, се бе променил в мига, в който я видя. Волята му беше силна и нищо не би могло да промени веднъж взетото му решение. Но тази слаба млада жена, която въпреки страданието си му навяваше мисли за крехка порцеланова фигурка, бе внесла един забележително нов момент в неговата схема. След като веднъж я бе видял, той можеше само да се удивлява на шегите, които му играеше съдбата. Трябваше да я спаси, това бе сякаш предначертано. Невероятният обрат на съдбата изравяше тяхното бъдеще, потънало в пепелта на стари омрази и страсти, до една не постигнали целта си.

— Ще можете сама да изберете, мадмоазел, да изберете дали да чезнете бавно до смъртта си в този дяволски затвор, или да използвате шанса си за нов живот в колонията Луизиана 3 3 Сега щат в САЩ — Б.ред. — каза той със суров тон, подсказващ, че няма трети изход.

— Луизиана — въздъхна тя пресекливо. Какво толкова бе направил баща й, за да предизвика подобно изгнание не само от Версайския двор, а дори и от Франция? — Мислех, че е приет закон, който не позволява повече да бъдат изпращани затворници в Луизиана?

— Добре сте информирана, мадмоазел — отговори той с учудващ респект. — Вие няма да отидете там като затворница, а като една от fillers a la cassette 4 4 Изселваните момичета с цел брак (фр.) — Б.пр. .

— Но по кралска заповед там биват изпращани млади жени за съпруги на френските колонисти — отвърна тя тихо. Големите й сиви очи гледаха с такова отчаяние, така безнадеждно, че той едва успяваше да се сдържи да не отмести погледа си.

— Да, мадмоазел, и ако сте толкова умна, колкото мисля, че сте, вие няма да уведомите никого, че някога сте била в Ла Салпетриер, преди да сте стигнала до манастира в Руан, където ще се присъедините към другите млади жени, определени да заминат за Луизиана. — Гласът му бе безкомпромисен и все пак странно нежен.