Нора Робъртс - Сега и във времето

— Доста трудничко ще ти е да запалиш колата без това. — Либи стоеше на верандата подпряла едната си ръка на кръста, докато с другата размахваше ключа за запалването.

Наистина е нервирана отбеляза Кал. Не му се искаше да й се усмихва.

— Аз… Мислех да се поразходя с колата ти малко…

— Така ли? — Тя затегна по-здраво възела на пуловера, който беше препасала през кръста си, и слезе по стълбите. — Значи имаш лош късмет, че не съм оставила ключовете на таблото.

Ето, очевидно е имало нужда от някакъв ключ. Трябваше да се сети.

— Аз ли те събудих?

Либи го потупа с юмрук по рамото.

— Май прекаляваш вече. Хорнблоуър. Снощи ми разказа цялата тази сърцераздирателна история, за да ме накараш да те съжаля, а днес се опитваш да ми откраднеш колата. Какво смяташе да направиш? Да я запалиш с кабелите и да ме оставиш тук без транспорт, така ли? Мислех, че такъв елитен пилот като теб ще се справи по-добре и по-безшумно.

— Не съм ти крал колата, ами исках да я взема на заем — отговори в той, като се съмняваше, че разликата ще й направи някакво впечатление. — Мислех, че ще по-добре за теб, ако отида до мястото на катастрофата сам.

Беше му се доверила, за което се проклинаше постоянно. Беше го съжалила. Искаше да му помогне. Предателството и гневът в гърдите й я караха да стиска здраво юмруците си, докато не усети как ключът се забива в дланта и. Искаше да му помогне. Добре тогава. Така да бъде.

— Хайде, престани да мислиш. Мърдай се на съседната седалка.

— Прощавай, не те разбрах.

— Казах ти да се мръднеш нататък. Искаш да отидеш до мястото, където катастрофира, нали. Аз ще те закарам.

— Либи…

— Мърдай. Хорнблоуър или раната на главата ти ще си намери компания.

— Добре. — Кал се предаде, прехвърли краката си над скоростния лост и седна на мястото до шофьора. — После не ми казвай, че не съм те предупредил.

— Само мисълта, че ти съчувствах… — Той я наблюдаваше любопитно как пъхна ключа в ключалката, завъртя го на една страна и двигателят заработи. Радиото гръмна с всичка сила, чистачките на предното стъкло се замятаха с бясна скорост и парното задуха на най-силното. — Ти наистина си някакво чудо — измърмори тя, докато натискаше различни копчета.

Преди да му даде възможност за отговор, натисна съединителя, после го отпусна и същевременно натисна газта. Колата се понесе по тесния, кален път.

— Либи… — Кал прочисти гърлото си и се опита да надвика шума на двигателя. — Правех това, което смятам, че е най-доброто за теб. Не исках да те замесвам повече, отколкото вече си замесена.

— Много мило от твоя страна. — Тя дръпна скоростния лост назад и камъчетата под колата се разхвърчаха във всички посоки. — Просто ми кажи за кого работиш?

— Независим съм.

— Аха, разбирам. Значи продаваш, на който плати най-много, така ли?

Саркастичният й тон го изненада.

— Да, точно така. Кой ли не го прави?

— Някои хора не определят цена на лоялността си към държавата, в която са родени.

Той се хвана за главата. Не можеше да повярва, че Либи продължаваше да говори за шпионската история.

— Либи, аз не съм шпионин. Не работя за ЦУР.

— Не е ЦУР, а ЦРУ.

— Каквото и да е. Аз съм пилот. Превозвам провизии, хора и оборудване. Доставям ги до различните космически терминали, колонии и лаборатории.

— Пак започна старата песен на нов глас. — Тя стисна зъби и бясно премина през някакво поточе, като изпръска всичко наоколо. — Този път каква е версията? Междугалактически шофьор на тир ли?

Кал вдигна ръце и после отново ги пусна.

— Нещо такова.

— Повече не се хващам на тази въдица. Дори и не мисля, че си луд. Нито пък че си зашеметен от удара. Така че хайде стига.

— Стига какво? — Либи само го изгледа и той опита за последно да й обясни, ала този път спокойно. — Либи, всичко, което съм ти разказал, е самата истина.

— Стига! — Сигурно щеше да му зашлеви един шамар, ако и двете ръце не й бяха необходими за шофирането. — Сега се моля никога да не бях те срещала. Ти буквално се изтърси в живота ми, принуди ме да се притеснявам за теб, накара ме да усетя неща, които никой преди това не бе успял да предизвика у мен, и всичко се оказа една голяма лъжа.

Кал виждаше един-единствен изход от създалото се положение. За миг се пресегна и завъртя обратно ключа. Колата изръмжа и спря.

— Слушай ме внимателно. — Със свободната си ръка я хвана за пуловера и я обърна към себе си. — По дяволите. — Гласът му прозвуча като стон, когато видя лицето й. — Недей да плачеш. Не мога да го понеса.