Нора Робъртс - Сега и във времето

— Но скоро тук не е имало пожари… — Наложи й се да ускори крачка, за да го настигне. — От какво ли е станало това?

— От това. — Когато стигнаха до ръба, Кал посочи напред. Там, загнезден в скалистата земя, се мъдреше неговият кораб. Наоколо се валяха множество отсечени дървета, някои повече от петнадесет метра дълги, сякаш готови за извозване. — Не се приближавай, докато не измеря радиацията — предупреди я той, ала се оказа, че няма от какво да се притеснява. Тя не можеше да помръдне от мястото си, дори и да искаше. Стоеше като вцепенена.

Като използва часовника си. Кал направи необходимите измервания и даде знак с глава.

— Всичко е в допустимите норми скокът във времето явно е неутрализирал наднормената радиация. — Той отново я прегърна през рамото. — Хайде, ела да влезем. Ще ти покажа всичко.

Замаяна и смълчана, Либи го последва. Беше нещо огромно като къща. Не приличаше на нито един самолет, които бе виждала. Сигурно бе някой секретен военен експеримент. Ето защо Кал говореше така уклончиво. Но със сигурност сам човек не би могъл да управлява подобна машина.

Предната му част бе най-тясната. Приличаше на куршум, компактна структура, която се разширяваше в основната част. Нямаше крила. При тази мисъл я сви стомахът. Формата й напомни за подводниците, които кръстосваха морското дъно.

Това е някакъв експеримент, повтаряше си тя, докато прескачаше дънера на съсечения напречно бор.

Тялото на машината бе сивкаво на цвят, ала недостатъчно бляскаво, за да мине за металик. Корпусът му бе на много места вдлъбнат от удара и наоколо имаше разпръснати отломки. Прилича на стара, благонадеждна семейна кола, помисли си Либи с леко замаяна глава.

Повечето щети очевидно бяха нанесени при инцидента, но това, което я притесни, бе, че някои от вдлъбнатините изглеждаха по-стари. Пентагонът, НАСА или който там бе построил този кораб за милиони с парите на данъкоплатците, със сигурност би трябвало да се погрижи по-добре за него.

— Сам ли управляваш това нещо… — успя да промълви тя, когато той скочи по наклона и внимателно погали отстрани кораба си.

— Разбира се. — Кал нежно потупа металния корпус. — Управлява се като перце.

— Чий е?

— Мой. — В очите му се четеше възбуда, примесена с наслада, когато й подаде ръка да се приближи. — Казах ти, не съм го откраднал.

След като отмина първоначалната тръпка на успокоение, той я завъртя в кръг и я целуна по устата. Вкусът й му подейства възбуждащо и продължи да я държи на сантиметри от земята. Наведе се и я целуна отново.

— Кейлъб! — Задъхана и замаяна, Либи успя да го отблъсне.

— Да те целувам, Либи, ми стана навик. — Хвана я през талията. — Винаги ми е било ужасно трудно да нарушавам навиците си.

Сега се опитва да отклони вниманието ми, помисли си тя. Правеше го перфектно.

— Стегни се — нареди му Либи. — Сега, след като открихме това нещо, ще трябва да изпълниш обещанието си и да ми дадеш обяснение. И двамата знаем много добре, че подобна машина не може да бъде притежание на частно лице. Изплюй камъчето, хайде, Хорнблоуър.

— Мой е — отвърна й той все още с усмивка. — Или по-точно ще бъде окончателно мой след около десетина вноски. — Кал натисна някакъв бутон и отвори люка. Тя зяпна, когато вратата се отвори безшумно. — Ела да влезем и ще ти покажа регистрационните документи.

Неспособна да се възпротиви, Либи изкачи двете стъпала и влезе в кабината. Беше голяма колкото хола й у дома и обзавеждането се състоеше главно от пулт за управление. Целият бе осеян с множество цветни копчета и ръчки, а отпред се мъдреха два стола под формата на черупки с високи облегалки.

— Сядай — прикани й той.

Тя остана при люка и потърка ръцете си, като че ли да прогони внезапния студ.

— Тук е доста тъмно…

— А, да. — Кал се приближи към пулта за управление и натисна някакво копче. Либи се стресна, когато предната част на кораба стана прозрачна. — Явно съм затворил машинално щитовете при падането.

Тя стоеше със зяпнала уста. Пред нея се разкри гледката на гората, в далечината се виждаха върховете, а над тях синееше небето. Силната слънчева светлина струеше в помещението. Огромната прозрачна повърхност трудно можеше да се нарече предно стъкло.

— Не разбирам. — И понеже винаги държеше да е наясно със събитията, Либи се извърна бързо и седна на единия стол. — Не разбирам абсолютно нищо.

— Аз се почувствах по същия начин преди няколко дни. — Той отвори някакво странично отделеше, порови се из намиращите се там неща и измъкна малка, лъскава карта. — Това е пилотската ми книжка. След като я прочетеш, ще ти се наложи да си поемеш дълбоко дъх. Може и да ти е от полза.