Нора Робъртс - Сега и във времето

В единия ъгъл се виждаше негова снимка. Усмивката му бе не по-малко привлекателна и обезоръжаваща, отколкото и в действителност. Документът за самоличност доказваше, че беше американски гражданин с право да пилотира всички кораби от категория „А“ до „Е“. Отбелязваше се ръста му — 185 см, теглото — 70 кг, косата — черна, очите — сини. А рождената му дата беше 2222 година…

— О, Боже Господи — прошепна тя.

— Забрави да си поемеш дъх. — Кал сложи ръката си върху нейната с документа. — Либи, аз съм на тридесет години и когато напуснах Лос Анджелис преди около два месеца, беше февруари, 2252 година.

— Това е лудост.

— Може би, ала е факт.

— Сигурно е някакъв номер. — Тя пъхна картата обратно в ръката му и скочи. Сърцето й биеше толкова силно, че усещаше почти болезнено как пулсира в двете й слепоочия. — Не знам защо правиш всичко това, но очевидно е някакъв сложен трик. Отивам си вкъщи.

Либи хукна към люка, ала точно когато стигна дотам, той се затвори.

— Сядай, Либи, умолявам те. — Кал разпозна в погледа й ужаса на диво животно, уловено в капан, и едва се удържа да не се приближи. — Няма да ти сторя нищо. Знаеш го много добре. Просто седни и ме изслушай.

И понеже беше ядосана на себе си, че бе побягнала, сега тя решително се върна на стола.

— Е, и?!

Той седна срещу нея, силете пръстите си и старателно премисли всичко. Имаше случаи, когато в някакво ненормално положение бе по-добре да се държиш така, сякаш всичко бе напълно нормално.

— Тази сутрин не си закусила нищо — подзе Кал най-неочаквано. Доволен от хрумването си, отвори една мъничка врата и извади лъскава сребърна кутия. — Какво ще кажеш да си хапнем яйца с шунка? — Без да изчака отговора й, отвори друга вратичка и пъхна кутията в нея. Натисна един бутон и седна отново усмихнат, докато сигналното устройство не запищя. От друг, подобен на шкаф отвор, извади чиния, в която изсипа топлите вече яйца с едро нарязани парчета шунка в тях.

Либи сключи ледените си ръце в скута.

— Пълен си с разни номера.

— Няма номер. Това е ирадиация. Хайде, опитай. — Той тикна чинията под носа й. — Не са толкова вкусни, като твоите, но стават за ядене. Либи, крайно време е да повярваш на очите си.

— Не. — Много бавно тя поклати отрицателно глава. — Мисля, че няма да мога.

— Не си ли гладна?

Либи отново отказа. С едно движение Кал извади вилица от близкия шкаф и я забоде в храната.

— Знам как се чувстваш.

— Не, не знаеш. — Сега вече се вслуша в съвета му и на три пъти си пое дълбоко дъх. — Ти не се намираш в нещо, което прилича на космически кораб, и не разговаряш с мъж, които твърди, че е от двадесет и третия век.

— Не, ала седя в собственият си космически кораб и разговарям с жена, която е с няколко века по-възрастна от мен.

При тези думи тя премигна и избухна в леко истеричен смях.

— Колко е нелепо.

— О, да, разбира се.

— Не съм казала, че вярвам в това.

— Дай си време.

Ръката й не бе вече леденостудена, но все още трепереше, когато Либи докосна челото си.

— Трябва да помисля.

Облегна се на стола с въздишка и го погледна изпитателно.

— Сега вече смятам да опитам закуската.

Яйцата бяха безвкусни, но затова пък бяха топли. Ирадиирани, помисли си Либи, докато поемаше поредната хапка. Беше чувала за най-различни спорни методи за съхраняване на храна. Но това беше много далече от приготвено на микровълнова печка ястие, което да си хапнеш пред телевизора.

Като че ли внезапно се бе събудила по средата на научнофантастичен филм.

— Продължавам да си мисля, че всичко си има някакво обяснение.

— Кажи ми, ако успееш да го откриеш.

Недоволна, тя остави чинията си настрана.

— Ако това обаче е истината, струва ми се, че я приемаш прекалено спокойно.

— Имах известно време да свикна с действителността. Няма ли да си доядеш яйцата?

Либи отказа и се обърна да погледне през огромното предно стъкло. На около стотина метра сред гората видя двойка лосове. Каква хубава гледка, помисли си тя. Красива и напълно нормална за планините в Орегон. Ако същите лосове се разхождаха по Пето авеню в Манхатън, те пак щяха да са красиви и не по-малко истински. Ала поради чисто географски причини не биха били нормално явление.

Не можеше да се отрече, че и Кал бе истински. Дали на друго място и в друго време той щеше да представлява напълно нормална гледка заедно с невероятното си превозно средство?

Ако това бе истина… Ако само за миг си позволеше да му повярва… Как ли се чувстваше Кал? Либи отново погледна лосовете. Продължаваха да си стоят, огрени от слънчевата светлина. Дали не се чувстваше така смутен и не на място, както всяко нормално животно би се почувствало, ако го отделят от естествената му среда и го пуснат на чуждо място?