Нора Робъртс - Сега и във времето

— Кое те кара да мислиш така?

— Просто налучквам — отвърна тя и махна с ръка. Стана и закрачи из стаята. — Катастрофира по време на такава буря, в каквато никои нормален човек не би посмял да кара колата си, камо ли да пилотира самолет. Нямаш никакви документи за самоличност. Твърдиш, че не си военен, ала си облечен в някаква странна униформа. Обувките ти всеки момент ще се разпаднат, а същевременно имаш такъв часовник, на чийто фон ролексът изглежда като детска играчка. Повтарям, часовник, който освен всичко друго и говори! — Докато изричаше всичко това, то отново й прозвуча толкова абсурдно, че хвърли поглед към екрана, за да се увери, че не халюцинира. — Виж знам, че в разузнаването разполагат с доста напреднали технологии. Може твоят часовник и да не е като часовника на Джеймс Бонд, но…

— Кой е Джеймс Бонд? — попита той.

„Бонд, Джеймс. Агент номер 007. Въображаем герой, създаден през двадесетия век от писателя Ян Флеминг. Романите включват…“

— Изключи — нареди Кал и прокара нервно ръка през косата си. Един поглед към Либи му беше достатъчен да разбере, че бе загазил здравата. — Може би е най-добре да седнеш. — Тя леко поклати глава и седна на ръба на леглото. Въпреки че вече беше твърде късно за предпазни мерки, той откачи кабела от компютъра й и го пъхна в джоба си заедно с часовника. — Искаш обяснение, така ли?

Тя не беше сигурна вече. Обвинявайки се в страхливост, кимна с глава припряно.

— Да.

— Добре, ала те предупреждавам, че може и да не ти хареса. — Кал седна на нейния стол и преметна крак върху крак. — Когато катастрофирах, аз се връщах от рутинен полет до колонията Бригстън.

— Моля?

— Колонията Бригстън — повтори той и реши да направи решителната крачка. — На Марс.

Либи затвори очи и покри с длани лицето си.

— Не се занасяй, Хорнблоуър.

— Казах ти, че истината няма да ти се понрави.

— Искаш да ти повярвам, че си марсианец?

— Не ставай смешна.

Тя отпусна ръце в скута си.

— Аз ли ставам смешна? Сядаш тук и се опитваш да ми пробуташ някаква марсианска история, а после аз съм смешна? — И понеже нямаше какво да направи, докопа първата близка възглавница и я запрати в пространството, след което стана и закрачи нервно из стаята. — Виж, нямам никакво намерение да се ровя из личния ти живот. Дори и не очаквам кой знае каква благодарност, че в онази буря едва те довлякох до тук, но най-малкото, което искам от теб, е, да проявиш известно уважение. Сега се намираш в моята къща, Хорнблоуър, и аз заслужавам истината.

— Знам, че я заслужаваш. Това се опитвам да направя.

— Добре тогава. — Гневът очевидно не помагаше. Либи седна обратно на леглото и разпери ръце. — Значи ти си марсианец.

— Не, от Филаделфия съм.

— Аха… — Тя изпусна продължителна и дълбока въздишка. — Е, поне стигнахме донякъде. Каза ми, че когато си катастрофирал, си бил на път към Лос Анджелис.

— Да, катастрофирах с кораба си.

Чертите й останаха спокойни и невъзмутими.

— Говориш за космическия си кораб, така ли?

— Да, и така можеш да го наречеш. — Той се наведе напред. — Трябваше да променя маршрута си заради метеоритния дъжд. Тогава се отклоних от курса… После осъзнах, впрочем първоначално мислех, че имам някакъв проблем с навигационните уреди. Минал бях през някаква черна дупка. Черна дупка, която обаче не беше обозначена на картата.

— Черна дупка… — Вече не й беше до смях. Кал очевидно беше искрен. Вярва в нещата, които говори, каза си Либи и здраво стисна ръце в скута си. Травмите му явно бяха далеч по-сериозни, отколкото тя смяташе първоначално.

— Черната дупка е звезда, чиято материя се е свила под чудовищното налягане. Много компактна и плътна, с огромна сила на привличане, което всмуква всичко — звезден прах, газ, дори и светлина.

— Да, много добре знам какво е черна дупка. — Сега Либи мислеше разумно. Трябваше да се постарае да го успокои. Можеше да обърне всичко на шега, ала най-вече трябваше да прояви приятелски интерес към историята му. После да го сложи да си легне. — Значи, както си караше космическия кораб, изведнъж те погълна черната дупка и така катастрофира.

— Може да се каже и така. Но все още не съм наясно какво точно се случи. Затова свързах миникомпютъра си с твоя. Ще ми е нужна повече информация, за да изчисля как да се върна обратно.

— На Марс ли?

— Не, по дяволите. В двадесет и третия век.

Вежливата усмивка замръзна на лицето й.

— Аха, разбирам.

— Не, нищо не разбираш. — Стана и започна да обикаля из стаята. Бъди спокоен, повтаряше си наум. Не можеше да очаква от нея да повярва в нещо, което на самият него му бе трудно да повярва. — От векове насам се развиват всевъзможни теории за пътуване във времето. Прието е, че ако даден космически кораб развие необходимата скорост в траекторията си около Слънцето, може да премине през времето. Засега това, разбира се, са само теории, защото никой не е измислил как да се предпази от гравитацията на самото Слънце, което ще те изгори. Същото важи и за черната дупка. Ако гравитацията на черната дупка наистина ме бе привлякла, силата на притеглянето и радиацията щеше да раздроби кораба на парченца. Сигурно това, което се случи с мен, е било чист късмет. Ала въпреки това то си има своето обяснение. Вероятно съм се движил с точната скорост, на подходящата дистанция и под правилния ъгъл. И вместо гравитацията да ме засмуче, аз съм се отблъснал. — Кал дръпна пердето от прозореца и се загледа в притъмнялото небе. — И се приземих тук — два и половина века назад.