Нора Робъртс - Сега и във времето

Чу го да се приближава към кухнята и тялото й веднага се напрегна. Пулсът й забърза и кръвта й забушува. Машинално.

Отвратена от себе си, Либи придърпа стола си към бюрото. Щеше да поработи. Смяташе да работи до полунощ и да не си мисли повече за Кал. Улови се, че отново си гризе нокътя на палеца.

— По дяволите, кой е този Кейлъб Хорнблоуър?

Последното, което очакваше от измърморения си въпрос, бе отговор. Тъничкият, писклив гласец, който се чу наблизо, я накара да подскочи. И за да не се свлече на земята, тя се хвана за ръба на бюрото. Вторачи се с отворена уста в монитора.

„Хорнблоуър, Кейлъб, капитан от МКС, в оставка.“

— О, Боже Господи! — С ръка на гърлото си, поклати глава. — Сега, само чакай малко — прошепна Либи.

„Изчакване.“

Това не беше възможно, каза си тя, като притисна неуверено треперещата си ръка към устата. Сигурно халюцинираше. Точно така. Дължеше се на емоционалния стрес, на преумората и липсата на здрав нощен сън. Затвори очи и три пъти си пое дълбоко въздух. Но когато отново отвори очи, думите все още стояха изписани на екрана.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

„Информацията изискана и предоставена. Необходими ли са допълнителни данни?“

С трепереща ръка Либи разбърка купчината хартии върху бюрото си и видя часовника на Кал. Можеше да се закълне, че гласът идваше оттам. Не, това беше просто невъзможно. С един пръст проследи тънката жица, която излизаше от часовника и влизаше в твърдия диск на нейния компютър.

Каква е тая игра, която играеше той?

„Съоръжението предлага избор между петстотин и двадесет игри. Коя ще изберете?“

Либи? — Кал стоеше на прага и бързо съобразяваше какво да каже. Безсмислено бе да се обвинява в небрежност. Вместо това се замисли дали всъщност подсъзнателно не бе наредил умишлено нещата така, че да бъде принуден да й разкаже истината. Ала сега, когато тя се обърна, увереността му се изпари и той се подвоуми дали това би било добре и за двама им. Либи не беше само изплашена, беше вбесена.

— Влез, Хорнблоуър. Искам да ми кажеш какво точно се случва тук.

Опита се усмивката му да изглежда непринудена и предразполагаща.

— Къде?

Тук, по дяволите. — Тя посочи монитора.

— Би трябвало да знаеш повече от мен. Това е твоя работа.

— Искам обяснение, и то веднага.

Той се приближи. Един бърз поглед към екрана беше достатъчен да предизвика усмивка на устата му. Значи, Либи се интересуваше кой бе той. Фактът, че присъствието му я объркваше не по-малко, отколкото нейното него, го накара да се почувства някак си по-удобно. Освен това беше проявила интерес към него.

— Не, не бива да искаш това от мен.

— Не само, че искам, а и настоявам. Ти… Ти… — В гнева си тя едва си поемаше дъх. Не, Кал нямаше да я накара да заеква. — Влизаш тук, включваш часовника си към компютъра ми и…

— Свързах го — започна той. — Ако ще работиш на нечий компютър, трябва да знаеш езика, на който се работи.

Либи стисна зъби.

— Хайде сега да ми кажеш как можа да свържеш ръчния си часовник с моя ПК.

— Към какво да го свържа?

Тя не може да сдържи самодоволната си усмивка.

— Към персоналния ми компютър. По-добре сам си възстановявай знанията за езика на компютъра. А сега, започвай с отговорите.

Кал нежно сложи ръцете си върху раменете й.

— Няма да ми повярваш.

— По-добре за теб ще е, ако ме накараш да ти повярвам. Този часовник да не е някакъв миникомпютър?

— Да. — Той се пресегна да го вземе, но Либи го изпревари и избута ръката му.

— Не го пипай. Никога не съм чувала за миниатюрен компютър, който изпълнява гласови команди, свързва се с персонален компютър и твърди, че в паметта му има над петстотин игри.

— Знам. — Кал видя разгневения й поглед. — Няма откъде да знаеш.

— Защо не ми кажеш откъде да купя един такъв часовник и да го подаря на баща ми за Коледа?

От добронамереният й хумор ъгълчетата на устата му се повдигнаха в усмивка.

— Всъщност не вярвам този модел да излезе в близко време на пазара. Искаш ли да ти предложа нещо друго?

Тя го изгледа презрително.

— Като например истината!?

Методът за печелене на време очевидно беше най-подходящият подход. Хвана ръката й и сплете пръсти с нейните.

— Искаш да знаеш цялата истина или само част от нея?

— Шпионин ли си? — Последното, което очакваше от него, бе бурен смях. Започна като леко хихикане и прерасна в бурен, заразителен смях. Успя да я целуне по веднъж и от двете страни, преди да успее да го отблъсне. — Не ми отговори на въпроса. — Либи се освободи от прегръдката му. — Да не си агент от разузнаването?