Нора Робъртс - Сега и във времето

— Освен кое?

— Освен необятната синева. — С полупритворени очи Кал си представи безкрайната звездна шир, чистата космическа чернота и идеалната симетрия на обикалящите по орбитите си луни и планети. — Не си ли си мислила за различните недостъпни за човечеството светове?

— Не. — Единственото, което виждаше, беше дъгообразната синева между върховете на планината. — Сигурно поради естеството на работата ми. По-скоро си мисля за световете, които са съществували преди. Професията ми ме кара да приковавам краката и погледа си към земята.

— Но ако светът продължи да съществува, човек трябва да гледа към звездите. — Хвана сам себе си в лъжа. Какъв смисъл имаше да се поти за нещо, което едва ли щеше да го има по-нататък? Колко странно бе, че той гледаше постоянно напред, а тя изцяло бе обсебена от миналото, когато двамата имаха този общ миг заедно.

— Какви филми и музика? — внезапно попита Кал. Либи поклати глава. Очевидно в мислите му нямаше никакъв ред. — Одеве ми каза, че за развлечение обичаш да гледаш филми и да слушаш музика. Какви харесваш?

— Всякакви. И добри, и лоши. Аз съм човек, който лесно може да се забавлява.

— Кой ти е любимият филм?

— Труден въпрос. — Очите му бяха така настойчиви и искрени, че тя избра първия, който й хрумна. — „Казабланка“

Хареса му думата и начина, по който я произнесе.

— За какво се разказва?

— Хайде, Хорнблоуър, не се занасяй. Всеки знае за какво се разказва в този филм.

— Явно съм го пропуснал. — Той пусна една от онези усмивки, на които нито една жена не би устояла. — Сигурно съм бил доста зает, когато е излязъл на екрана.

В очите й блесна пламъче и Либи поклати глава.

— Сигурно. Явно и двамата сме били доста заети през четиридесетте години.

Кал пропусна намека покрай ушите си.

— За какво се разказваше? — Фабулата изобщо не го интересуваше. Просто искаше да я слуша и наблюдава, докато говори.

За да му угоди и да му се присмее, а и също, за да постои по-дълго, седнала до поточето, и да помечтае, тя започна. Той слушаше разказа за изгубената любов, героизма и саможертвата. Нещо повече. Доставяше му удоволствие да я наблюдава как жестикулира, как гласът й се понижава и повишава в съответствие с емоциите й. Очите й отразяваха нейните чувства, погледът й се смекчаваше, щом заговореше за възродената любов и потъмняваше, когато стигаше до поредната раздяла, причинена от съдбата.

— Без хепиенд?

— Не, ала винаги съм вярвала, че след войната Рик я е намерил отново.

— Защо?

Либи седна така, че подпря глава на кръстосаните върху коленете си ръце.

— Защото те си принадлежат взаимно. Когато такова нещо се случи и хората го осъзнаят, те винаги намират начин да се съберат отново. — Тя се извърна към него усмихната, но постепенно усмивката й се изпари, като видя изражението на лицето му. Като че ли бяха сами, помисли си. Не само сами тук в планината, но сами в цялата вселена, както са били в началото на света Адам и Ева.

Либи усети копнеж. За първи път в живота си почувства копнежа на тялото, ума и сърцето си.

— Недей — прошепна Кал, когато тя се заизправя да стане. Едва я докосна по рамото, ала Либи замръзна. — Иска ми се да не се страхуваш от мен.

— Аз не се страхувам. — Беше останала без дъх, сякаш бе тичала километри.

— Тогава от какво се плашиш?

— От нищо. — Гласът му можеше да бъде и нежен. Объркващо нежен.

— Но ти си напрегната. — С дългите си фини пръсти той започна да разтрива стегнатите й мускули по раменете. Раздвижи се и устните му докоснаха слепоочието й. Допирът бе хладен и объркващ като вятъра. — Кажи ми, от какво се страхуваш?

— От това. — Тя вдигна ръка, за да го отблъсне. — Не знам как да се справям с усещанията си.

— Защо изобщо трябва да го правиш? — Кал плъзна ръка отстрани по тялото й и се изненада от собствената си страст.

— Защото всичко се случва прекалено бързо. — Либи вече не се съпротивляваше. Решимостта й се сломи, постепенно се разтопи и се превърна в горещ поток нарастваща страст.

— Прекалено бързо? — Смехът му заглъхна, защото той зарови лицето си в шията й. — Та вече цели векове са изминали.

— Кейлъб, моля те. — В гласа й се усещаше настойчивост, молба, която бе хем слаба, хем категорична. Той разбра, усетил трепетите на тялото й под своето, че можеше да я притежава. Точно когато осъзна това, видя в очите й смутеното объркване и разбра, че тя никога не би му го простила.

Усети желание, което предизвика спазъм в стомаха му. Това бе ново и притеснително чувство. Извърна се настрана и стана с гръб към нея. Вторачи се в течащата вода.