Нора Робъртс - Сега и във времето

Архаичният компютър със странната си мониторна кутия и старомодна клавиатура се мъдреше на бюрото, обграден с множество книги и разпилени хартии. Тон седна на стола и се взря в него.

„Включване.“

Мониторът остана черен.

„Компютър, включване.“

Напрегнат от емоциите си. Кал едва си спомни действието на клавиатурата. Зададе му командата и зачака. Нищо.

Облегна се на облегалката и забарабани с пръсти по плота.

Поради някакви непонятни за него причини, Либи го беше изключила. Това можеше лесно да се промени. Разрови се сред хартиите и откри нож за отваряне на писма. Обърна наопаки клавиатурата и тъкмо се приготви да я разглоби, за да проникне в компютъра, когато внезапно зърна копчето за включване.

Глупак такъв, каза си той. Тук за всичко имаше копчета за включване. И като си наложи да сдържа и малкото си останало търпение. Кал потърси други копчета за пускане. Когато машината забоботи, той едва не нададе победоносен вик.

— Е, поне стигнахме донякъде, активирах компютъра. — Кал разтърси глава, за да освежи мисълта си, и се зае да пише.

„Изчисли и стигни до крайните данни за отклонение от фактора време.“

Спря отново, изруга и отвори твърдия диск, за да открие платката за паметта. Нетърпеливостта му го правеше немарлив. Още по-лошо — глупав. Човек никога не може да извлече каквато и да било информация от машина, която не е включена. Въпросът бе деликатен и отнемаше време, ала Кал се насили да не бърза. Когато свърши, неизвестно как миникомпютърът на китката му все пак се свърза с нейния компютър.

Пое си дълбоко дъх и преплете пръстите на двете си ръце.

„Здравей, компютър.“

„Здравей, Кал.“

Думите пропищяха от минито на китката му и се изписаха върху големия старомоден екран.

„Здравей, миличък, така се радвам да те чуя отново.“

„Потвърдено.“

„Предостави ми съществуващата информация за теорията за пътуване във времето чрез преодоляване на гравитацията и ускорението.“

„Недоказана теория. Представена за първи път от доктор Линуърд Бауърс през 2110. Неговата хипотеза гласи…“

„Не.“

Кал прокара ръка през косата си. В прибързаността си той изпреварваше собствените си стъпки.

„Сега нямам време за всички тези подробности. Изчисли и направи заключение. Пътуване през времето и вероятност за оцеляване при евентуална среща с черна дупка.“

„Недостатъчни данни…“

„По дяволите, казвам ти, това се случи. Анализирай необходимото ускорение и траекторията. Стоп.“

Той чу стъпките на Либи близо до вратата и времето му стигна само да изключи компютъра, преди тя да влезе в стаята.

— Какво правиш?

Кал се опита да си придаде възможно най-невинен вид и стана от стола й.

— Търсех те.

— Само да си ми ровил в компютъра…

— Не можах да се въздържа да не погледна в писанията ти. Доста любопитна тематика.

— Наистина. — Тя погледна към бюрото си, но там очевидно всичко си беше постарому. — Мога да се закълна, че те чух да разговаряш с някого.

— Тук, както сама виждаш, сме само ти и аз. — Той й се усмихна отново. Ако можеше да я забаламоса още няколко секунди, щеше да има достатъчно време да изключи миникомпютъра си от нейния и да изчака по-удобно време да продължи. — Явно съм си говорил сам. Либи… — Кал направи стъпка към нея, ала тя се отдръпна и му връчи таблата.

— Заповядан, направих ти сандвич.

Той пое таблата и я постави върху леглото. Нейната пряма добронамереност го накара да се почувства гузен като грешник.

— Ти си една много мила жена.

— Да не мислиш, че ще те оставя да умреш от глад, само защото си ме ядосал.

— Не бих желал да те ядосвам изобщо. — Кал пристъпи напред, когато Либи се приближи към компютъра си и се загледа в него. — Явно не успявам да се преборя със себе си. Извинявай, че онова, което се случи одеве, не ти хареса.

Тя му хвърли бърз, смутен поглед.

— Най-дооре да го забравим.

— Не, не мисля. — И понеже имаше нужда от физически контакт с нея, той я докосна по ръката. — Каквото и да се случи долу, аз със сигурност няма да го забравя. Ти докосна нещо много дълбоко в мен, Либи. Нещо, което никой не беше докосвал преди.

Тя знаеше много добре за какво говори Кал. И именно това я изплаши.

— Трябва да се залавям отново за работа.

— На всички жени ли им е толкова трудно да бъдат откровени?

— Аз не съм свикнала. Не зная как да се справям. Не се чувствам удобно, когато около мен има мъже. Просто не съм влюбчива натура. И не съм достатъчно страстна.