Нора Робъртс - Сега и във времето

Някои реклами показваха как отрудени жени се борят с мазни петна и други досадни мръсотии. Кал не можеше да си представи майка си или която и да било жена от своето време, която да се тревожи до такава степен кой ли препарат би направил бялото още по-бяло. Но рекламите бяха приятно интригуващи.

Имаше и други, които показваха как млади и красиви мъже и жени решават проблемите си, като пият газирани напитки или кафета. Очевидно всички работеха, някои на открито, изглежда бяха на добра работа, така че в края на работния ден да можеха да излязат с приятели и да изпият по една бира в някое барче. Навиците им му се видяха прекрасни.

През деня попадна на един сериал, където жената доста развълнувано обсъждаше с някакъв мъж вероятността да е забременяла. Една жена или е бременна, или не е, реши той и превключи на друга програма. Там попадна на шкембест мъж с карирано сако, който спечели едноседмична почивка на Хавайските острови. От реакцията на спечелилия Кал стигна до заключението, че наградата бе някакво невероятно постижение за двадесетия век.

Зачуди се, когато попадна на откъс от обедните новини, как човечеството изобщо е успяло да оцелее до двадесет и първия век, а и по-нататък. Убийството явно бе от най-популярните спортове за времето си. Както и дискусиите за ограничаване на оръжията и съответните договори. Политиците явно не бяха в състояние да променят особено живота на хората, помисли си той, докато дъвчеше, седнал с подвити крака, някакви бисквити, които намери в кухнята на Либи. Досадни и отегчителни, те непрекъснато увъртаха с полуистини и повече се усмихваха, отколкото казваха нещо съществено. Видя му се направо абсурдно, че световните лидери всъщност водеха преговори за това, по колко ядрени оръжия да произведе и да притежава всеки от тях. По колко ли си мислеха, че са им необходими?

Няма значение, реши Кал и пак превключи телевизора на поредната сапунена опера. Нали най-накрая се бяха споразумели.

Сапунените сериали най му харесваха. Въпреки, че картината прескачаше и звукът понякога се губеше, реакциите на хората го забавляваха. Хареса му също как те изживяваха несгодите си, как планираха бракове, разводи и любовни афери. Отношенията между тях очевидно бяха сред десетте най-важни неща, характерни за този век.

Докато гледаше, на екрана се появи руса жена със сълзи в очите, която се затича и се хвърли в обятията на гол до кръста мъж. Те се прилепиха един към друг и страстно се целунаха, очевидно щастливи. Музиката намаля, после съвсем изчезна. Целуването явно беше общоприет навик по това време. Защо тогава Либи така се разстрои, когато той я целуна?

Неспокоен, Кал се изправи и отиде до прозореца. И той не беше реагирал по очаквания за настоящите традиции начин. Целувката го беше разгневила, беше го накарала да се почувства неудобно и уязвим. Нито едно от тези усещания досега не му беше познато. И нито едно, трябваше да си признае, не намали ни най-малко желанието му към нея.

Кал искаше да узнае всичко възможно за Либърти Стоун. Какво мисли, какво усеща, какво желае, какво харесва. Имаше няколко въпроса, които искаше да й зададе, няколко начина, по които да я докосне. Той знаеше, че когато й ги зададеше, очите й щяха да потъмнеят и да се разширят, объркани и бездънни. Почти без усилие можеше да си представи каква бе на пипане кожата й под сгъвката на коляното или зад врата.

Беше невъзможно. Сега трябваше да мисли само за едно нещо. Как да се прибере в къщи.

Времето с Либи беше нещо като антракт между две действия. Колкото и малко да знаеше за жените от това време, то му беше достатъчно, за да разбере, че Либърти Стоун не беше от жените, които някой мъж може да обича и да изостави току-така. Само един поглед в очите й му беше достатъчен, за да види, че там гори не само страст, но и огъня на домашния уют.

Кал не беше готов в най-скоро време да създаде свой собствен дом. В интерес на истината, родителите му се бяха открили и оженили доста рано, на около тридесетгодишна възраст. Но той все още не изпитваше необходимостта да се задомява. И когато му дойдеше времето, със сигурност това щеше да стане на негов терен. За Либи можеше да мисли само като за временно, обаче и приятно развлечение при напрегнати и същевременно изключително деликатни обстоятелства.

Трябваше да си тръгне. Притисна длани към хладното стъкло, сякаш беше в затвор, от който бягството бе лесно. Мнозина мъже биха мечтали за това, което му се случваше, ала Кал предпочиташе да преодолява бариери в собствения си свят, в своето собствено време.