Нора Робъртс - Сега и във времето

— Болката се явява и после отново изчезва.

— Тогава ще те прегледам, ще ти дам някакви обезболяващи и ще видим дали не можем да я премахнем пак. Хайде, Кал. — Либи взе кърпата от ръцете му и го изпроводи до стола. — Бъди добро момче.

Той седна и я погледна с весело раздразнение.

— Говориш също като майка ми.

В отговор тя го потупа по бузата, преди да отиде до шкафа за нова превръзка и антисептици.

— Стой мирен. — Разбинтова раната и така надзърна в нея, че го накара да се чувства неудобно. — Стой мирен, де — измърмори Либи. Раната бе лоша, нащърбена и дълбока. Натъртванията около нея бяха с цвета на буреносни облаци. — Вече изглежда по-добре. Поне видимо няма инфекция. Ала ще ти остане лош белег.

Кал понечи да я докосне и повтори притеснено.

— Белег ли?

Ето, освен всичко друго е и суетен.

— Не се тревожи, ще бъде елегантен белег. Щеше да е по-добре, ако можеше да се зашие, но медицинската ми подготовка не стига толкова далеч.

— Твоята каква?

— Шегувам се. Сега ще те засмъди.

Когато тя проми раната му, той не се сдържа и изруга силно и цветисто. Преди да бе приключила, Кал я сграбчи за китката.

— Ще ме смъди малко, така ли?

— Спокойно, Хорнблоуър, мисли си за нещо друго.

Той стисна зъби и насочи вниманието си върху чертите на лицето й. Болката изкара дъха му като свистене. Очите й отразяваха както твърда решимост, така и съчувствие, докато приключваше с почистването и премина към превързването.

Наистина е красива, заключи Кал, като не спираше да я наблюдава на сутрешната светлина. Не носеше грим и очевидно не беше се подлагала на никакви козметични корекции. Това бе лицето, с което се беше родила. Силно, строго и с естествена елегантност, което отново го изкуши да я погали. Кожата й бе гладка и нежна като на бебе, припомни си гой. И с всяка промяна на чувствата то променяше цвета си.

Може би Либи олицетворяваше обикновената жена за своето време. Ала за него тя бе неповторима и непоносимо желана.

Ето защо присъствието й го караше да чувства онази болка и свиване в стомаха. Поради същата причина я желаеше така силно, както никога преди не бе желал нищо друго в живота си. Но Либи бе истинска, припомни си Кал. Той беше илюзорният в случая. Мъж, който по това време още не е бил роден, ала въпреки това с усещането, че никога през живота си не е бил по-жив.

— Често ли го правиш? — попита я Кал.

Тя ужасно се притесняваше от мисълта, че му причинява болка и затова отговори почти машинално.

— Кое да правя често?

— Да спасяваш мъже.

Видя как устните й се свиха и почти ги усети.

— Не, ти си първият.

— Добре.

— Готов си, така вече е добре.

— Няма ли да ме целунеш, за да ми мине по-бързо? — Майка му винаги го целуваше, за да му мине, и той си помисли, че майките във всички времена са постъпвали по този начин. Либи се засмя, а сърцето му се сви в гърдите му.

— Понеже беше послушен, ще те целуна. — Тя се наведе и го докосна с устни точно над превръзката.

— Не минава. — И за да не може да се измъкне, Кал я улови за ръката. — Защо не опиташ още веднъж?

— Ще ти донеса аспирин. — Ръката й остана неподвижна в неговата. Искаше да се отдръпне, когато той се изправи, но нещо в погледа му я предупреди, че това не би било правилното решение.

— Кейлъб…

— Притеснявам те, нали? — С палеца си я галеше по ставата на пръста. — Много е възбуждащо.

— Изобщо не се опитвам да те възбуждам.

— Очевидно не е и необходимо. — Явно е притеснена, помисли си той, ала не и изплашена. Щеше веднага да спре, ако забележеше, че е изплашена. Затова вдигна ръката й към устните си и обърна дланта й нагоре. — Имаш хубави ръце, Либи. Нежни ръце. — В погледа й отново взеха да се сменят различни чувства — объркване, неудобство, копнеж. Кал се спря на копнежа и я притегли към себе си.

— Спри… — Тя се изненада от липсата на убедителност в собствения си глас. — Казах ти, че… — Той прилепи устните си към слепоочието й и краката й изгубиха почва. — Няма да си легна с теб.

Кал тихичко измърмори нещо в знак на съгласие и я докосна нежно по гърба, докато тялото й не изпълни извивките на неговото. Учуди се колко силно бе желал да я прегърне по този начин. Главата й идеално прилегна към вдлъбнатината под рамото му, като че ли бяха създадени да танцуват заедно. За миг съжали, че нямаше музика — нещо леко и нежно. Мисълта го накара да се усмихне. Нито една от жените, с които бе бил преди през живота си, не бе желала да имат предразполагащи условия за любов. Нито пък у него някога се бе събуждало желанието да им създава такива условия.