Нора Робъртс - Сега и във времето

— Какво правиш, когато не се блъскаш със самолети?

— Летя. — Вече беше репетирал отговора на този въпрос и беше решил да се придържа колкото се може повече към истината.

— Значи си военен.

— Вече не съм. — Кал взе кафето и с лекота смени темата. — Не знам дали успях да ти благодаря както подобава за всичко, което направи за мен. Бих желал да ти се отблагодаря по някакъв начин. Имаш ли нужда от някаква помощ?

— Едва ли вече си в състояние да полагаш каквото и да било физическо усилие.

— Ако остана още едни цял ден в леглото, ще полудея.

Тя старателно го огледа, като се постара да не се разсейва от формата на устата му. Беше й невъзможно да забрави колко близко беше до нейната.

— Цветът ти е добър. Чувстваш ли се все още замаян?

— Не.

— Тогава можеш да ми помогнеш в миенето на чиниите.

— Дадено. — Сега за първи път той огледа по-подробно кухнята. Също като банята, и това помещение го обърка и същевременно го очарова. Западната стена беше от камък с вградено малко огнище. Върху перваза беше поставена кована бакърена ваза, пълна със сухи цветя. Широкият прозорец над мивката откриваше пленителна гледка към планината и боровата гора. Небето сивееше. Той успя да разпознае хладилника и готварската печка — и двата уреда блестяха в белотата си. Дъсченият под грееше гладък и полиран. Усещаше го приятно хладен под босите си крака.

— Търсиш ли нещо?

Кал леко тръсна глава и я погледна.

— Извинявай.

— Начинът, по който гледаше от прозореца… Приличаше на човек, който очаква да види нещо, което не си е на мястото.

— Ами… Просто се любувах на гледката.

Либи посочи чинията му.

— Свърши ли със закуската?

— Да. Стаята е много уютна.

— И на мен винаги ми е харесвало тук. Разбира се, сега е далеч по-удобно с новата готварска печка. Не можеш да си представиш какъв музеен експонат имахме преди за готвене.

Той не можа да овладее усмивката си.

— Убеден съм, че не мога да си представя.

— Не знам защо имам чувството, че някой се шегува и този някой не съм аз.

— Нямам представа. — Кал си взе чинията, отиде до мивката и започна да отваря шкафовете един след друг.

— Ако търсиш миялна машина, трябва да знаеш, че ще удариш на камък. — Тя сложи останалите чинии в мивката. — Родителите ми никога не биха потъпкали своите идеали от шейсетте години чак до такава степен. Тук няма миялна, нито микровълнова печка, а да не говорим за сателитна чиния. — Либи запуши мивката и се пресегна за препарата за миене. — Какво предпочиташ — да миеш или да сушиш?

— Да суша.

Той я наблюдаваше как пълни мивката с топла сапунена вода и започва да мие. Дори и миризмата е приятна, помисли си Кал и потисна желанието си да се наведе и да вдиша лимонения аромат на мехурчетата.

Тя си почеса носа с рамо.

— Хайде, Хорнблоуър, никога ли не си виждал жена да мие чинии?

Той реши да изпробва реакцията й.

— Не. Всъщност виждал съм само веднъж в някакъв много стар филм.

Либи се засмя и му подаде първата готова чиния.

— Прогресът ни открадна всички тези приятни домакински задължения. След стотина години сигурно ще има роботи, които сами ще пъхат чиниите в себе си и ще ги стерилизират.

— След около сто и петдесет. Какво трябва да направя с това? — Кал завъртя чинията, която тя току-що му подаде.

— Да я избършеш.

— Добре. Мислех си, дали не мога да погледна какво е останало от моя кор… Самолет?

— Почти съм сигурна, че коловозите от дървените трупи са се слегнали вече. Лендроувърът ще се справи с пътя, ала наистина предпочитам да изчакаме още ден-два.

Той едва сдържаше нетърпението си.

— Ако можеш само да ме насочиш в правилната посока.

— Не, предпочитам да те закарам дотам.

— Вече направи достатъчно.

— Така е, но нямам намерения да ти дам ключа от колата си да караш сам, а дотам едва ли ще стигнеш пеша. — Либи си избърса ръцете в ъгълчето на кърпата, с която Кал бършеше чиниите, докато той се мъчеше да измисли подходящо оправдание. — Защо не искаш да ми покажеш самолета си, Хорнблоуър? Дори и да си го откраднал, аз откъде бих могла да знам?

— Не съм го откраднал.

Отговорът му бе толкова рязък и гневен, че тя напълно му повярва.

— Добре де, ще ти покажа как да стигнеш дотам веднага щом пътят стане достатъчно безопасен. А сега седни и ми дай да ти видя раната.

Инстинктивно той посегна към превръзката си.

— Раната е добре.

— Знам, че те боли. Виждам го в очите ти.

Кал я погледна. В очите й се четеше състрадание. Кротко, успокоително съчувствие, което го примами да докосне с буза косата й и да си признае всичко.