Нора Робъртс - Сега и във времето

Не всички общества, разбира се, използваха целувката. Много от племенните култури… Отново започна с лекциите, помисли си Либи с отвращение. Погледна ръцете си. Гризеше си ноктите. Това беше лош знак.

Сега имаше нужда да се отърве от мислите си за Хорнблоуър и да хапне нещо. Стана и притисна ръка към стомаха си. Така и така нямаше да може да работи, по-добре поне да хапне малко.

В стаята на Кал беше тъмно. Минавайки покрай нея, тя реши, че на връщане ще провери как е. Без съмнение сънят беше по-важен за възстановяването му от храната.

Докато слизаше по стълбите, чу силния дъжд, придружен от гръмотевици. Още един лош знак. Ако продължаваше да вали така, щяха да минат дни, преди да може да го свали от планината.

Може би някой вече го търсеше. Приятелите му, близките му или колегите. Съпругата или приятелката му. Всеки си имаше някого.

Тъкмо щеше да светне лампата в кухнята, когато нова светкавица раздра небето. Ей сега ще гръмне, помисли си Либи, докато отваряше хладилника. Там нищо не привлече вниманието й и се зае да претърси шкафовете. В подобна нощ най-доброто решение бе топлата супа и спокойна почивка пред камината.

Сама.

Тя отвори консервата и въздъхна. Напоследък я налегнаха мисли за самотата й. Като учен човек Либи можеше да вникне в причината. Живееше в общество, където семейството бе издигнато на пиедестал. Самотните — необвързани, спомни си тя думите му и се засмя — мъже и жени често се чувстваха неудовлетворени и потиснати в собствената си компания. Развлекателните медии се стараят да им втълпят какво удоволствие е приятелството. Семейството, от друга страна, допълнително упражнява натиск върху единаците във фамилията да продължат рода. Добронамерени приятели предлагат помощта и съветите си в търсенето на подходящия партньор, в повечето случаи — без да ги е молил някой. Човешкото същество бе програмирано още от раждането си да търси и намери себеподобен от противоположния пол.

Може би това бе причината да устои досега. Доста интересен анализ, помисли си Либи и разбърка супата. У нея бе вродено желанието да се изявява индивидуално и самостоятелно. Човекът, с когото щеше да се съгласи да сподели живота си, трябваше да бъде много специален. В гимназията бе излизала много рядко с момчета. В колежа — също. Просто не й беше интересно.

Е, май не бе точно така, помисли си тя. Не че не й беше интересно. Ала този интерес беше по-скоро научен. Досега не бе срещала мъж, който така да я впечатли, че да я изтръгне от нейните анализи и хипотези. Дървения философ Стоун я наричаха в гимназията. И до ден-днешен я жегваше, като се сетеше за този прякор. А в колежа я бяха заклеймили като професионална девственица. Отвращаваше се от това, опитваше се да не им обръща внимание, като влагаше цялата си енергия в учението. Привлекателната сила на нейната личност й беше помогнала да завърже много приятелства както с мъже, така и с жени. Но интимните отношения бяха друго нещо.

След като старателно преценяваше всички данни за човека срещу себе си, Либи така и не успя никога да изпита желание за… За авантюра, заключи тя. Точно така, това беше най-точното определение.

Смяташе, че още не се беше родил мъжът на тази планета, който да я накара да копнее за авантюри.

С дървената лъжица в ръка Либи се обърна да си вземе купичка за супата. За втори път видя Кал да стои на прага, изпълнил касата на вратата. Тя изпищя и изпусна лъжицата на земята. Нова светкавица освети стаята. После всичко потъна в мрак.

— Либи?

— По дяволите, Хорнблоуър! Защо все се явяваш така? — Гласът й звучеше задъхано, докато се ровеше из шкафовете да търси свещ. — Изкара ми ангелите.

— Ти да не си помисли, че съм някой мутант от Андромеда? — Тонът му беше сух и това я накара да се намръщи.

— Казах ти, че не чета такива книги. — Тя затвори чекмеджето на шкафа върху палеца си, изруга, после отвори следващото. — Къде ли са глупавите кибрити? — Либи се извърна рязко и в тъмнината се блъсна в него. Отново просветна и светлината огря лицето му. Устата й в миг пресъхна. Той беше поразително красив, силен и страшен.

— Ти трепериш… — Гласът му едва доловимо прозвуча по-топло, но ръцете му си останаха здраво вкопчени в раменете й. — Наистина ли те е страх?

— Не, аз… — Тя не беше от жените, които се страхуват от тъмното. Със сигурност не беше и от онези, които се плашат от мъжете — в интелектуално отношение. Обаче трепереше. Ръцете й, които сега се опираха в голите му гърди, трепереха и интелектът нямаше нищо общо с това.