Нора Робъртс - Сега и във времето

Тук имаше някаква грешка. Пот изби по челото му. Това беше нелепо. Книгата, която държеше в ръцете си, беше чисто нова. Корилата не беше огъната, а страниците изглеждаха така, сякаш още никой не ги беше разгръщал. Допусната бе някаква глупава печатна грешка, помисли си Кал, ала устата му бе съвсем пресъхнала. Сигурно беше станала грешка. Иначе как можеше да си обясни, че в ръцете си държеше книга, написана преди близо три века?!

Вглъбена в работата си. Либи не обръщаше внимание на болката в гърба. Знаеше много добре, че стойката бе от важно значение, когато се налагаше да седи с часове на бюрото си, но щом като влезеше в света на древни или примитивни цивилизации, винаги забравяше всичко останало.

Не беше хапвала нищо от закуска, а чаят, който бе донесла горе със себе си, вече бе леденостуден. Записките и книгите й бяха разпилени навсякъде, както и дрехите, които все още не беше прибрала, и купчината вестници, купени наскоро от селото. Беше си изула обувките и по чорапи обви със стъпалата си краката на стола. От време на време спираше да чука върху клавиатурата на компютъра, за да нагласи очилата си по-удобно.

„Не може да се оспори факта, че въвеждането на модерните сечива има силно и невинаги положително влияние върху изолираните култури като Колбарийската. През последните години на двадесетия век островитяните си остават на родово-племенно ниво и не се стремят към интеграция в модерните индустриални общества. Това, което при определени групи може да се окачестви като възприемчивост към прогреса в медицинско, индустриално и образователно отношение, е по-скоро…“

— Либи…

— Моля? — Реакцията й бе продиктувана от видимо раздразнение, преди изобщо да се бе обърнала към него. — О! — Тя погледна към Кал, който беше блед и трепереше, подпрял се на касата на вратата с едната си ръка и стиснал в другата книга. — Защо си станал, Хорнблоуър? Казах ти да ме извикаш, ако имаш нужда от нещо. — Ядосана, че бе прекъснал работата й, Либи се изправи и отиде да му помогне да седне на стола. В мига, в който докосна ръката му, той рязко се отдръпна.

— Какво е това на лицето ти?

Тонът му бе заплашителен и тя облиза устните си, за да се успокои. Това беше гняв, примесен със страх. Ужасяваща комбинация.

— Очила. Очила за четене.

— Знам много добре какво е очила, по дяволите. Защо ги носиш?

Сега се дръж внимателно, предупреди се наум Либи. Взе ръката му в своята и го заговори така, сякаш укротяваше ранен лъв.

— Трябват ми, за да работя.

— Защо не си ги оправила?

— Очилата ли?

Кал скръцна със зъби.

— Не, очите. Защо не си оправиш очите?

Тя внимателно си свали очилата и ги скри зад гърба си.

— Защо не седнеш?

Той само поклати глава.

— Искам да знам какво означава това?

Либи погледна книгата, която Кал размахваше пред лицето й. Тя прочисти гърлото си.

— Не знам какво означава, защото не съм я чела. Мисля, че баща ми я е оставил тук. Той си пада по научната фантастика.

— Нямам предвид това — Спокойно, повтаряше си Кал. Никога не бе губил самообладание, а сега беше моментът, когато трябваше да си наложи волята. — Отвори я на заглавната страница.

— Добре, ще я отворя, ако седнеш. Не изглеждаш добре.

С две големи крачки той стигна до стола и седна.

— Отвори я. Виж датата.

Мозъчните травми често водят до агресивно поведение, помисли си Либи. Не й се вярваше, че Кал можеше да представлява опасност за нея, ала въпреки това реши, че най-доброто, което можеше да направи сега, бе да го обърне на смях. Прочете на висок глас годината. После му се усмихна.

— Току-що е излязла — допълни тя.

— Това да не е някаква шега?

— Не съм сигурна. — Той беше вбесен. И уплашен. — Кейлъб — Либи произнесе името му тихо и се наведе към него.

— Тази книга има ли нещо общо с работата ги?

— С моята работа ли? — Въпросът му я хвърли в недоумение. Тя го изгледа, после погледна към компютъра зад себе си. — Аз съм антроположка. Това означава, че изследвам…

— Знам какво означава. — Майната му на търпението, каза си той и издърпа книгата от ръцете й. — Искам да знам какво означава това тук?

— Това е просто една книга. Доколкото познавам баща си, трябва да е някой от поредните второкласни научнофантастични романи за нападение на извънземни същества от планетата Крисуолд. Нали се сещаш, за разни мутанти с лазерни оръжия и за космически герои. — Либи взе внимателно книгата от ръцете му. — Нека ти помогна да си легнеш в леглото и ще ти сготвя супа.