Нора Робъртс - Сега и във времето

— Обвързана ли си?

Либи го изгледа с вдигнати вежди.

— Дали съм какво?

— Обвързана. Имаш ли си някого?

Това я накара да се засмее.

— Странен начин на изразяване. Не, точно сега не съм обвързана. Нека ти помогна да се качиш горе. — Подаде му ръка, преди да бе успял да се надигне сам. — Ще оценя жеста ти, ако се завиеш с одеялото.

— Но нали тук не е студено — възрази той и с един замах го уви около кръста си.

— Хайде, облегни се на мен. Тя прехвърли ръката му през рамото си и го прихвана през кръста. — Така добре ли е?

— Почти. — Когато тръгнаха нагоре, Кал осъзна, че съвсем леко му се вие свят. Беше почти сигурен, че щеше да се справи и сам, ала му хареса възможността да се качи по стълбите, прегръщайки я. — Никога не съм бил в такава къща преди.

Сърцето й туптеше малко по-бързо от обикновено. И тъй като той внимаваше да не я натоварва с тежестта си, не можеше да се извини с умората от изкачването с него. Близостта му бе коренно различно нещо.

— Предполагам, че според стандартите спада към стила рустик, но на мен винаги ми е харесвало тук.

Рустик бе меко казано за това място, но си замълча, защото не искаше да я обижда.

— Винаги?

— Да. Аз съм родена тук. — Опита се да заговори отново, но когато се извърна към нея, долови уханието на косата й. Стегна се и тялото му го подсети за нараняванията. — Ето тук. Седни в долния край, докато го оправя.

Той направи, каквото го помоли, и докосна едната табла. Беше изумен. Леглото беше от истинско дърво, бе убеден в това, ала не беше на повече от двадесет или може би тридесет години, а това бе нелепо.

— Леглото…

— Много е удобно, наистина. Баща ми го е правил, така че е малко нестабилно, но пък матракът е идеален.

Пръстите на Кал се впиха в страничната табла.

— Баща ти го е правил? Та то е от дърво!

— Да, от солиден дъб и е тежко като камион. Ако щеш вярвай, но аз съм се родила на него. По това време родителите ми са смятали, че няма нужда от лекари за нещо толкова естествено и същевременно интимно като раждането. Все още ми е трудно да си представя баща си с вързана на опашка коса и с гердан от мъниста на шията. — Либи се извърна и улови Кал, че се бе втренчил в нея. — Нещо не е наред ли?

Той само поклати глава. Нуждаеше се от почивка — от дълга почивка.

— Да не би това — Кал махна с ръка, като посочи къщата и всичко наоколо из стаята — Да не би това да е някакъв експеримент?

От погледа й изчезна предишното напрежение и, ако се съдеше по очите й, сега бе по-скоро развеселена и развълнувана.

— И така може да се каже. — Тя отиде до разнебитения скрин, скован също от баща й, и се зае да рови из чекмеджетата. Оттам извади чифт панталони и му ги подаде.

— Ето, облечи ги. Баща ми винаги оставя някакви дрехи тук за всеки случай. Ще ти станат. Имаш същата фигура като неговата.

— Добре. — Той успя да я улови за ръката, преди да излезе от стаята. — Къде казваш, че се намираме?

Изглеждаше толкова притеснен, че Либи взе ръката му в шепите си.

— Орегон, югозападен Орегон, точно над границата с Калифорния в планинската верига Кламати.

— Орегон. — Силата в пръстите, които държаха китката й, отслабна леко. — САЩ?

— Да, поне така беше, когато за последен път погледнах в атласа. — Притеснена, тя отново провери температурата му.

Кал я придърпа за китката, като внимаваше да не я стисне прекалено силно.

— Коя планета?

Либи се вторачи в очите му. Ако не беше видяла какво се бе случило с него, щеше да си помисли, че той говори съвсем сериозно.

— Земята, нали знаеш, третата подред от Слънцето — отвърна тя с нотка на присмех. — Хайде, почивай, Хорнблоуър. Сега си просто объркан.

— Явно. — Той въздъхна дълбоко. — Очевидно си права.

— Ако имаш нужда от нещо, само викни.

Кал остана да си седи там, където го беше оставила Либи. В душата му се разбушуваха чувства — лоши чувства. Ала тя очевидно се бе оказала права — той бе объркан. Ако сега наистина се намираше в Орегон, в северното полукълбо на собствената си планета, това означаваше, че не се бе отклонил чак толкова много от курса. Отклонение от курса, повтори си Кал, докато усещаше как главата му започва наново да тупти от зверското главоболие. Въпросът бе от кой точно курс обаче се бе отклонил?

Погледна часовника на китката си и се засмя на данните, които показваше. С едно движение, което направи по-скоро инстинктивно, отколкото умишлено, той натисна страничното копче. Числата изчезнаха от екрана и на тяхно място засвяткаха поредица червени лампички.