Нора Робъртс - Сега и във времето

Кал я погледна в очите. От там сега струеше само видимо притеснение и половинчата усмивка. Усещаше се и напрежение. Премести погледа си върху ръката й, която бе положена покровителствено върху неговата, въпреки че явно я беше изплашил. Между тези две неща съществуваше някаква връзка. Струваше му се абсурдно да не се усъмни, почти толкова абсурдно, колкото и да повярва в датата на книгата.

— Може би губя разсъдъка си?!

— Не. — Забравила страха си, тя вдигна свободната си ръка и го погали по лицето, както би постъпила с всеки човек, който очевидно се чувства безнадеждно объркан. — Ти си ранен.

Изненадващо, той я стисна за китката.

— При такова сътресение явно не може да се разчита на паметта.

— Да, очевидно.

— Либи. — Очите му изведнъж се оживиха. — Коя дата сме днес?

— 24 или 25 май. Не съм много сигурна, и аз вече не мога да им хвана края.

— Не, кажи ми и годината. Всичко. — Бореше се да сдържи ужаса в гласа си. — Моля те.

— Добре. Вероятно сме вторник, двадесет и пети май. — После му повтори и годината. — Така как ти звучи?

— Добре. — Кал се напрегна до крайност, за да запази самообладание и да й се усмихне. Единият от тях двамата беше луд и той отчаяно се надяваше това да е Либи. — Имаш ли нещо друго за пиене, освен този чай?

Тя се намръщи. После лицето й се просни.

— Бренди. Долу винаги има нещо. Изчакай ме за минутка.

— Благодаря.

Кал изчака, докато не я чу да слиза надолу по стълбата. После внимателно стана и отвори първото чекмедже на скрина, до което успя да се докопа. Трябваше да намери нещо на това нелепо място, което да му подскаже какво се случваше в действителност.

Откри бельото й, грижливо сгънато и подредено, за разлика от абсолютния хаос, който цареше в цялата стая. Изведнъж му се сториха смешни стилът и материята. Беше му казала, че не е обвързана, но въпреки това явно носеше бельо, което предразполага мъжете. Очевидно предпочиташе романтиката на далечното минало, дори и когато се отнасяше до долните й дрехи. С чувство на неудобство заради леснотата, с която можеше да си представи Либи с тези шоколадовокафяви неща, разкрасени с бяла шевица, той затвори шкафа.

Следващото чекмедже бе не по-малко претъпкано с джинси и туристически панталони. За миг се зачуди като видя един цип, дръпна го леко нагоре-надолу и после прибра джинсите на мястото им. Раздразнен, Кал се обърна и се отправи към бюрото й, където компютърът продължаваше тихичко да боботи. Имаше достатъчно време, за да прецени, че това бе някаква шумна, архаична машина, преди да се спъне в купчината вестници. Изобщо не обърна внимание на заглавията, нито пък погледна снимките. Потърси датите.

Очевидно се намираше в двадесетия век.

Стомахът му се сви. Без да обръща внимание на бученето в ушите си, той се наведе да вземе вестника. Думите затанцуваха пред очите му. Ставаше въпрос за някакви преговори за разоръжаване — за ядрено оръжие и непоправими щети в Близкия Изток, отбеляза Кал със засилващ се ужас. Разчепкваше се и някаква история за моряци, които се сражавали геройски. Много бавно, защото знаеше, че силите му всеки момент ще го напуснат, той се отпусна отново на стола.

Положението беше доста лошо, помисли си вяло. Прекалено лошо беше дори, ала за нещастие не беше Либи Стоун лудата.

— Кейлъб? — Тя влезе с конячената чаша, в която се плискаше кафявата течност, и в този миг видя лицето му.

— Защо си бял като тебешир?

— Няма нищо. — Сега трябваше да бъде особено внимателен. — Явно съм се изправил прекалено бързо.

— Мисля, че това ще ти дойде добре. — Докато Кал не пое чашата от ръцете й и с двете си ръце, Либи не я пусна.

— Малко по малко — започна тя, но той почти на една глътка я пресуши. Изправена до него, Либи се смръщи. — Това или ще те излекува, или ще те довърши.

Брендито беше истинско, а не халюцинация. Усещаше го като огън от кадифе, който се стичаше надолу по гърлото му. Кал притвори очи и остави огъня да се разгори.

— Все още се чувствам леко неориентиран. От кога съм тук?

— От снощи. — Тя забеляза, че цветът му започваше да се възвръща. Гласът му вече звучеше по-спокойно, по-контролирано. Чак сега Либи се поотпусна и осъзна, колко напрегната бе била през цялото време. — Мисля, че катастрофира някъде към полунощ.

— Ти си видяла всичко?

— По-точно видях някакви светлини и чух удара. — Тя се усмихна и продължи да измерва пулса му. Тогава той отново отвори очи. — За миг си помислих, че виждам падащ метеор или НЛО.