Нора Робъртс - Сега и във времето

— Трябва да намеря кибрита.

— Защо спря токът? — Либи ухаеше прекрасно. В хладния, приглушен мрак Кал се наслади на аромата й. Беше едва доловим и почти греховно женствен.

— Не бях аз. Бурята прекъсна захранването. — Пръстите му така се впиха в раменете й, че тя изохка. — Кейлъб?

— Кал. — Отново просветна и Либи видя как очите му потъмняха. Сега се взираше в бурята през прозореца. — Викат ми Кал.

Пръстите му се отпуснаха. Въпреки че си налагаше да запази самообладание, тътенът от гръмотевицата я накара да подскочи.

— На мен ми харесва Кейлъб — отвърна тя, като се надяваше, че гласът й е прозвучал мило и непреднамерено. — Ще се наложи да го запазим за специални случаи. Сега ще трябва да ме пуснеш.

Той бавно плъзна ръцете си надолу до китките й, после отново нагоре.

— Защо?

Мозъкът й блокира. В дланите си усещаше силния и буен ритъм на собственото си сърце. Неусетно пръстите му достигнаха лактите й, където от вътрешната им страна започна да прави бавни, еротични кръгчета. Либи вече не го виждаше, а само усещаше дъха му върху полуотворените си устни.

— Аз… — Усещаше как всяко отделно мускулче в тялото й се отпуска. — Недей. — Думите й едва не я задушиха. — Трябва да намеря кибрита.

— Чух вече.

Подпряла се на кухненския плот, тя отново се зае да рови из шкафа. Докато го намери, мина известно време, но дори и след това й отне почти минута, преди да успее да запали клечката. Замислен, Кал пъхна ръце в дълбоките джобове на панталоните и се загледа в малкото танцуващо пламъче. Либи запали две свещи, като продължаваше да седи с гръб към него.

— Стоплила съм супа. Искаш ли малко?

— С удоволствие.

Това, че продължаваше да държи ръцете си заети, й помагаше.

— Сигурно се чувстваш вече по-добре.

Замисли се за часовете, които беше прекарал, легнал на тъмно, в стремежа да възвърне паметта си и се засмя.

— Би трябвало.

— Как е главоболието ти?

— Нищо особено.

Тя сипа горещата вода, приготвена за чая, и после сръчно нареди всичко върху таблата.

— Исках да седна пред камината.

— Добре. — Той взе двете свещи и огря пътя й напред.

Бурята му помагаше да мисли. Тя допринасяше да изглежда още по-нереално всичко, което Кал виждаше, чуваше и вършеше. Вероятно, когато спреше да вали, той вече щеше да е наясно какво да прави.

— Бурята ли те събуди?

— Да. — И това нямаше да бъде последната лъжа, която й казваше. Макар и да съжаляваше, че бе необходимо да я лъже, Кал се усмихна и се настани удобно на стола пред камината. Да бъдеш някъде, където един най-обикновен ураган можеше да те остави на тъмно, зависим от свещи и огън, си имаше своя чар. Нито един компютър не бе в състояние да създаде по-добра симулация. — Колко време ще мине, според теб, докато пуснат тока?

— Около час. — Либи опита супата. Вкусът й я успокои. — А може би цял ден. — Тя се засмя и поклати глава. — Баща ми непрестанно повтаряше, че е крайно време да си набавим генератор, ала това се оказа едно от нещата, до които така и не се стигна. Спомням си, че когато бяхме малки, понякога се налагаше с дни да готвим на огъня през зимата. Тогава спяхме, свити тук на пода пред камината, докато майка ми и баща ми се редуваха да поддържат огъня през цялата нощ.

— На теб явно ти е харесвало. — Той познаваше хора, които обичаха да лагеруват на обезлюдени места. Те винаги му се бяха стрували странни, но начинът, по който Либи говореше за това, му създаваше чувство за уют.

— Харесваше ми. Мисля, че през тези първи пет години от живота си съм получила закалката да се справям по-лесно при по-примитивните условия за живот, когато съм на разкопки.

Тя отново се успокои. Усети го по гласа й, виждаше го в погледа й. И въпреки че изнервената Либи го привличаше неудържимо, сега му се искаше тя да бъде спокойна. Колкото по-спокойна беше, толкова повече информация можеше да измъкне от нея.

— Към коя епоха си се насочила?

— Към никоя определена. Занимавам се с родовообщинния живот. Главно с изолираните култури и влиянието на модерните сечива и машини върху тях. И също — как електричеството променя обществено-политическите нрави на обикновения човек. Занимавам се с отдавна изчезналите култури, с ацтеките, инките. — Справям се добре, помисли си Либи. Колкото повече говореше за собствената си работа, толкова по-малко щеше да се връща в мислите си към онзи потресаващ момент в кухнята и към собствената си неочаквана реакция. — През есента смятам да замина за Перу.