Нора Робъртс - Сега и във времето

— Как реши да се занимаваш с това?

— Мисля, че всичко започна с едно пътуване до Юкатан, когато бях още малка и видях всички тези невероятни развалини от цивилизацията на майте. Ходил ли си някога в Мексико?

— Като се замисли за миналото, в мозъка му изплува някакъв блед спомен за бурна нощ в Акапулко.

— Да, преди около десетина години. — Или след няколко века, ако трябваше да бъде точен, помисли си Кал и се вторачи мрачно в чашата си.

— Явно имаш лоши спомени.

— Моля? Не… Този чай… — Той отпи още една глътка. — Струва ми се познат вкусът му.

Развеселена, тя си качи краката и седна по турски.

— Баща ми ще се радва да го чуе. Фирмата му се казва „Хърбал дилайт“. Тя води началото си от тази къщичка.

Кал погледна в чашата си, а после се облегна назад.

— Мислех, че историята на фирмата е рекламна измислица.

— Не е. — Либи го изгледа с половинчата усмивка. — Не разбирам шегата ти.

— Трудно е за обясняване. — Как да й каже, че след около два века „Хърбал дилайт“ щеше да бъде една от най-големите и най-мощните корпорации на земята и нейните колонии? Как да й разкаже, че освен билките, тогава щеше да произвежда и органично гориво и Бог знае още какво? А Кейлъб Хорнблоуър седеше в къщичката, откъдето бе започнало всичко. Той забеляза, че тя го наблюдаваше с онзи угрижен поглед, подир който следваше проверка на пулса. — Майка ми често ми даваше от този чай — отвърна й Кал. — Когато се разболявах от… — Не се сети коя точно детска болест трябваше да назове, но със сигурност не беше някоя от шарките. — Всеки път, щом не се чувствах добре.

— Виждаш ли, билките му помагат при всякакво лечение. Вече си спомняш повече за миналото си.

— Само отделни отрязъци — отвърна той все още внимателно. — По-лесно ми е да си спомня за детството, отколкото за изминалата нощ.

— Едва ли това е нещо необикновено. Женен ли си? — Това пък от къде се взе, зачуди се Либи и мигновено се извърна към огъня в камината.

Кал се зарадва, че тя не гледаше към него, защото не успя да сдържи усмивката си.

— Не съм, иначе нямаше да е много умно от моя страна да те пожелая, ако съм женен.

Либи зяпна, обърна се и го изгледа, след което скочи и трескаво започна да прибира чиниите върху подноса.

— По-добре да прибера малко.

— Предпочиташе ли да не ти го казвам?

Наложи й се да преглътне, преди да добие отново дар слово.

— Да ми кажеш какво?

— Че те желая. — Той я сграбчи за китката, за да не мърда. Усети как пулсът й бие шеметно под пръсти му, нещо, което го учуди и същевременно му подейства възбуждащо. Изчете дума по дума вестника, ала така и не можа да добие представа как жените и мъжете общуват тук и сега, но със сигурност не беше нещо кой знае колко по-различно от това, което познаваше.

— Да — не.

Засмян, Кал взе подноса от ръцете й.

— Кое от двете?

— Не мисля, че е добра идея. — Той се изправи и тя отстъпи назад. Усещаше топлината от огъня в краката си отзад. — Кейлъб…

— Това специален случай ли е? — Погали я по брадичката и видя как очите й пламнаха, също като пламъците зад гърба й.

— Недей… — Беше нелепо. Невъзможно бе да затрепери само от едно негово докосване. Ала Кал не беше направил нищо друго, освен да я докосне. А Либи трепереше.

— Когато дойдох в съзнание и те видях да спиш на стола пред разпалената камина, помислих си, че си някаква илюзия. — Погали я с палеца си по долната устна. — Сега пак ми изглеждаш по същия начин.

Тя изобщо не се чувстваше като илюзия. Чувстваше се съвсем реална, разтърсващо истинска и уплашена.

— Трябва да загася огъня за през нощта, а ти най-добре си лягай.

— А защо да не загасим заедно огъня за през нощта и след това да си легнем.

Либи гневно разтърси рамене, бясна от факта, че дланите й се потят. Точно сега нямаше да заеква беше си го обещала. Нямаше да се държи като неопитна глупачка. Щеше да се справи с него, както би постъпила всяка стабилна и независима жена. Жена с пълното съзнание за действията си.

— Нямам намерения да си лягам с теб. Изобщо не те познавам.

Значи това било условието. След като го премисли наново, той установи, че оправданието бе по-скоро мило и че не бе съвсем неоснователно.

— Добре, колко време ще ти трябва, за да ме опознаеш?

Тя отново го зяпна. Прекара и двете си ръце по дължината на косата си.

— Не мога да разбера дали се шегуваш, но знам, че си най-странният мъж, когото съм срещала досега.

— Това е само началото. — Кал я наблюдаваше как затрупва огъня. Силни ръце спортна фигура и най-изразителните очи, които бе виждал някога. — Утре ще се опознаем и после ще спим медно.