Нора Робъртс - Отрова

— Ако току-що не беше използвала този пистолет, за да спасиш живота ми, нямаше да бъде необходимо да им казваш нищо.

— Аз те обичам, Софи — отвърна просто Хелън. — Не можех да го оставя да те убие.

— Знам.. Ето какво се случи тук тази нощ. Сега ще го чуеш, погледни ме и запомни онова, което казвам. — Тя хвана Хелън за раменете. — Слушай ме внимателно и запомни. Ти се връщаш и виждаш Джери, който ме държи на мушката. Той е донесъл и двата пистолета със себе си, искал е да ги подхвърли в стаята ми, за да ме натопи. Ние сме се борили и единият пистолет, оня, с който е убит баща ми, е бил на пода близо до вратата. Ти го вземаш и преди той да ме застреля, стреляш в него.

— Софи!

— Ето това се случи.. — Тя хвана ръката на Хелън и я стисна силно. Сетне хвана ръката на майка си. — Нали, мамо?

— Да. Точно това се случи. Ти спаси моето дете, Хелън. Нима мислиш, че аз няма да спася твоето?

— Не, не мога да направя това.

— Можеш. Разбира се, че можеш. И ще го направиш заради мен! — заповяда Пилар. — Няма значение какво се е случило онази нощ преди тридесет години. Важното е какво се случи тази нощ. Има значение какво беше ти за мен през всичките тези години, през по-голямата част от живота ми. Няма да позволя някой, когото обичам, да бъде унищожен. И заради какво? За пари, гордост, репутация, имидж? Ако ме обичаш и ако искаш наистина да поправиш грешката си отпреди толкова години, ще направиш точно това, което ти казва Софи. Тони беше неин баща. Кой друг освен нея има повече право да решава?

— Джери е мъртъв — намеси се Софи. — Той убиваше, заплашваше и причиняваше болка и мъка само заради една егоистична постъпка на баща ми. Но всичко свърши. Ще се обадя на полицията. Някой трябва да се погрижи за Рене. — Тя се наведе и целуна Хелън. — Благодаря ти. За остатъка от живота си.

Късно, много късно същата нощ Софи седеше в кухнята и пиеше чай с малко бренди. Беше дала показания.

Правосъдието, мислеше си Софи, не винаги идва, когато го очакваш. Хелън беше казала това веднъж. И ето че то бе дошло. Неочакваното правосъдие. Рене беше изпаднала в истерия и непрекъснато говореше на всички, в това число на Клермонт и Магуайър, че Джери бил убиец, луд, който я накарал под заплахата на оръжие да влезе с него във Вила Джиамбели.

Някои змии успяват винаги да се изплъзнат, помисли си Софи. Защото животът е мръсно нещо.

Сега полицията си бе отишла и къщата беше тиха. Вдигна очи към баба си и майка си, които влязоха в кухнята.

— Как е леля Хелън?

— Най-после заспа. — Пилар отиде до бюфета и извади още две чаши. — Поговорихме си. Ще се оправи. Смята да се оттегли от съдийството. Предполагам, че чувства потребност да го стори. — Пилар сложи чашите на масата. — Казах на мама всичко, Софи. Мисля, че тя има право да знае.

— Nonnа? — Софи протегна ръка на баба си. — Правилно ли постъпих?

— Постъпила си както трябва, момичето ми. А това често пъти има по-голямо значение. Много смело си постъпила, Софи. Както и майка ти. Гордея се с вас. — Тереза седна и въздъхна. — Хелън е отнела един живот, но е спасила друг. Това затваря кръга. Няма да говорим повече. Утре дъщеря ми се жени и в тази къща отново ще има радост. Скоро ще настъпи гроздоберът, щедростта на природата. И краят на още един сезон. Следващият ще бъде твой — обърна се тя към Софи. — Твой и на Тайлър. Вашият живот, вашите права, вашите мечти. Ние с Илай се оттегляме на първи януари.

— Nonnа!

— Факлите са за предаване. Вземи тази, която ти подавам.

Лекото раздразнение в гласа на баба й я накара да се усмихне.

— Ще го направя. Благодаря ти, nonnа.

— Вече е късно. Булката трябва да поспи, аз също. — Тереза стана и остави чая си недокоснат. — Твоето момче се върна във винарната. Върви при него. Вие, младите, не се нуждаете от много сън.

Напълно вярно, помисли си Софи, докато прекосяваше градината към винарната. Изпълваха я толкова много енергия и сила, толкова много живот, та й се струваше, че изобщо няма нужда от сън. Че никога няма да заспи отново.

Тайлър беше запалил лампите и старата сграда се виждаше съвсем ясно. Можеше да види счупените стъкла на прозорците, да помирише дима и обгорелите дървени греди. Но въпреки големите поражения, винарната беше цяла.

Беше устояла.

Вероятно Тайлър почувства присъствието й. Стана й приятно, когато си го помисли. Той излезе през счупената врата и тя затича към него. И той я прегърна и притисна силно към себе си.

— Вече си тук? Мислех, че искаш да останеш за малко с майка си. После щях да мина да те взема.