Нора Робъртс - Отрова

— Аз не бих го направила. Ти беше добра дъщеря, когато той ти позволеше. Ти искаше да бъдеш такава, нуждаеше се от това. Ето защо не бих го променила.

— Благодаря ти. Много ми помогна. — Тя хвана китката на майка си и я обърна, за да провери колко е часът. — Точно полунощ е. Бъди щастлива, мамо! — Софи притисна ръката на майка си към бузата си и понечи да легне отново.

— Какво е това? Прилича на… О, Господи! Винарната! Винарната гори! Мария, бързо! Върти на девет-едно-едно. Винарната гори!

Софи се изтърколи от масата, скочи и в движение нахлузи робата си.

Както предсказа Джери, всички изскочиха от къщата. Викове, тревожни гласове, забързани тичащи стъпки. Скрит в сенките на градината, той преброи фигурите, завити в бели халати, които тичаха по пътеката и през поляната към винарната.

— Влизаме и излизаме — прошепна Джери на Рене. — Елементарно като игра на дама. Този път ти водиш.

Беше му дала разположението във вилата и бе обяснила къде се намира стаята на Софи, но той настоя тя да влезе първа. Възможно бе да е направила грешка или да се бе объркала. Кълнеше се, че е влизала в стаята на Софи само веднъж, но според него го беше правила поне два пъти.

Не можеше да рискува да запали лампите, надяваше се, че светлината на фенерчето ще му бъде напълно достатъчна. Трябваше само да остави пакета в гардероба й, където полицаите, дори и да бяха пълни идиоти, неминуемо щяха да го намерят.

Джери вървеше след Рене по стъпалата към терасата, оглеждайки се през рамо. Можеше да види прекрасните оранжеви и златни отблясъци на пожара в нощното небе. Прекрасна, живителна светлина. Какво удоволствие му доставяше само! Осветяваше фигурите, които тичаха и се суетяха като изплашени нощни пеперуди, привлечени от пламъците.

Щяха да успеят да загасят пожара, разбира се, но не бързо. Щеше да им трябва време, за да осъзнаят, че водата е спряна заради системата за поливане, време, за да дойдат на себе си, време, през което щяха да гледат безпомощно как избухват бутилките, как изгаря оборудването, машините, как техният бог се превръща в пепел.

Е, какво щеше да каже онова селянче сега? Нямал бил кураж и здрави гащи да си свърши сам мръсната работа? Нали така му бе подхвърлил Макмилън. Джери сви счупената си ръка. Тя все още го болеше. Ще видим кой има по-здрави гащи, когато изгрее слънцето!

— Джери, за Бога! — просъска Рене откъм стаята на Софи. — Какво правиш? Не сме тръгнали на екскурзия! Сам каза, че трябва да бързаме.

— Винаги трябва да си оставяш един миг за удоволствие, скъпа. — Той пристъпи и прескочи на терасата. — Сигурна ли си, че това е нейната стая?

— Да.

— Добре тогава. — Джери отвори вратата и се шмугна вътре. И в този миг лампите светнаха. Отсрещната врата се отвори и на прага й застана Софи.

Неочакваната гледка замъгли съзнанието му, а изненадата скова мозъка му. Преди да успее да се осъзнае, беше нападнат от една разярена жена.

Тя скочи върху него, полузаслепена от яростта, която я изгаряше. Когато заби зъбите и ноктите си в плътта му, зрението й все още беше замъглено и преливаше по краищата в червено от кръвта, която я бе ударила в главата. Единствената й мисъл беше да му причини болка, истинска, непоносима болка. Когато той започна да вие, тръпката на задоволство се разля в нея като изригваща от вулкан лава.

Джери я отблъсна, удари я в лицето, но Софи дори не усети. Опитваше се да стигне очите му с току-що оформените си остри нокти, лакирани в яркочервено. Задъхана, останала без въздух, с ръце, свити като щипки на рак, тя заби нокти в лицето му.

Болката го подлуди. Без да мисли, единствено с цел да се освободи, той я отхвърли настрани и я запрати право върху треперещата Рене. Можеше да помирише собствената си кръв. Това не беше предвидено. Софи отново проваляше идеалния му и толкова внимателно обмислен план. Недопустимо! Когато тя отново се изправи, готова да скочи върху него, той извади пистолета от джоба си и сложи пръст на спусъка.

Почти бе натиснал спусъка с треперещия си пръст. Но тя се дръпна, очите й просветнаха, пълни с ярост, страх и изненада.

Е, ето ни най-накрая, помисли си Джери, очи в очи. Но той искаше повече от отмъщение. Той искаше да бъде задоволен.

— Какво, не е ли интересно? Би могла да изтичаш навън с останалите, Софи. Но това сигурно е съдба. Да свършиш като своя нищо и никакъв баща. С куршум в сърцето.

— Джери, трябва да се махаме оттук! Веднага! — Рене също се изправи, като гледаше стреснато пистолета. — Господи! Какво правиш? Не можеш да я застреляш!