Нора Робъртс - Отрова

— Тайлър! — Той се обърна, когато тя сложи ръка на рамото му. — Колко пари имаш? В брой?

— В себе си ли? Не знам точно. Няколкостотин хиляди италиански лири и може би стотина долара.

— Добре. — Софи тръгна да слиза, въпреки че лодката все още не бе окончателно спряла. — Плати на лодкаря.

— Слушам, мадам.

Тя измина пътя до летището по същия начин, по който премина по улиците на Венеция. По нейно нареждане, когато пристигнаха, самолетът на фирмата вече чакаше, зареден и готов да излети. По-малко от час след като научи, че братовчед й е в ареста, Софи вече беше на път. Тя остави телефона, затвори очи и си пое дъх.

— Софи?

— Сhе? Извинявай, какво?

— Май срита доста задници.

Тя отвори очи и се усмихна леко.

— Прав си.

Хванаха го в малък курорт, разположен близо до австрийската граница, сред планините на север от Чур. Мислеше да премине границата с Австрия или може би с Лихтенщайн. Целта му беше да остави колкото се може повече страни между себе си и Италия.

Но докато гледаше на север, Донато пропусна да обърне внимание на собствената си среда. Забрави да подсигури гърба си. Любовницата му не беше чак толкова глупава, колкото той си мислеше, нито толкова вярна. Тя видя новините по телевизията, докато той се къпеше във ваната, и намери парите му в портфейла и в куфарчето.

Взе парите, резервира си полет и се обади анонимно в полицията. И когато, вече доста по-богата, летеше към френската Ривиера, бързата швейцарска полиция влезе в стаята на Донато и го извади по бели гащи от леглото.

Сега той седеше в една килия, оплакваше съдбата си и ругаеше всички жени по света, виновни за положението му.

Нямаше пари да си наеме адвокат, а се нуждаеше от такъв, за да отложи екстрадирането в Италия, за колкото е възможно по-дълго време. За да успее да си събере мислите и да реши как да постъпи.

Би могъл да се остави на милостта на Ла Синьора. Би могъл да избяга в Източна Европа. Би могъл да убеди властите, че не е направил друго, освен да напусне семейството си и да избяга заедно с любовницата си.

И би могъл да изгние в затвора до края на живота си. Тези мисли се въртяха в главата му безкрайно, но шум от стъпки привлече вниманието му. Един от пазачите идваше от другата страна на решетките и му съобщи, че има посетител. Донато се разтрепери, но се изправи на крака. Швейцарците бяха оставили дрехите, но му бяха отнели всички допълнения. Вратовръзката, връзките на обувките, колана на панталона, всичко. Да не би случай, но да вземе да се обеси. Те за какъв го вземаха!

Оправи косата си с ръце и се упъти към стаята за свиждания. Не го интересуваше кой е дошъл да го види, нито кой ще го изслуша.

Когато видя Софи от другата страна на стъклената стена, настроението му се повиши. Ето, това бе семейството, помисли си Донато. Кръвта вода не става.

— Софи! Сrazi а Dio! — Той се свлече на стола и грабна телефонната слушалка.

Тя го остави да се оплаква, да се оправдава, да изкаже страховете си, паниката, молбите, отричането, объркването, оправданията. И колкото повече той говореше, толкова по-непробиваема ставаше обвивката около сърцето й.

— Stai zitto 26 26 Млъкни (ит.) Б.пр. .

При тази кратка заповед Донато веднага млъкна. Вече беше забелязал колко много прилича на баба си и колко студено и безмилостно е изражението на лицето й.

— Не ме интересуват извиненията ти, Донато. Не съм дошла тук, за да слушам жалките ти твърдения, че всичко е плод на ужасна грешка. Не ме моли за помощ. Дойдох да ти задам няколко въпроса и трябва да ми отговориш. След това ще реша какво да направя. Ясно ли ти е?

— Софи, трябва да чуеш…

— Не, не искам да слушам. Не съм длъжна да правя каквото и да е. Мога да стана и да си отида. Веднага. Ти обаче не можеш. Ти ли уби баща ми?

— Не! In nome di Dio! 27 27 В името на Бога (ит.) — Б.пр. Не съм аз! Не може да мислиш така!

— Като имам предвид обстоятелствата, може и да мисля. Крал си от семейството.

Той започна неубедително да отрича, но Софи прочете отговора в очите му, затова стана и остави слушалката. Паникьосан, Донато долепи ръка на стъклото и заблъска по него. Когато пазачите скочиха, тя им махна със спокойно движение и отново вдигна телефонната слушалка.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Да. Да, откраднах. Беше грешка, бях глупак. Джина, тя ме побъркваше. Искаше все повече и повече. Повече бебета, повече пари, всичко повече. Взех парите. Мислех си, какво значение има. Моля те, Софи, сага, няма да им позволиш да ме затворят заради един пари, нали?