Нора Робъртс - Отрова

— Тя е. Точно това я прави такъв таралеж в гащите.

— Влюбен си в нея, нали? — Дейвид махна с ръка. — Извинявай, прекалено личен въпрос.

— Чудя се дали ми го задаваш като чантаджия, като сътрудник във фирмата или като мъжа, който се среща с майка й.

— Като приятел.

Тайлър помисли за момент и кимна.

— Окей, това ми харесва. Може да се каже, че съм влюбен в нея, откакто бях на двадесет години. Тя беше на шестнадесет тогава — припомни си той. — Господи! Беше ослепителна, като светкавица. И го знаеше много добре, Ядосваше ме и ме дразнеше като дяволче.

За момент Дейвид не каза нещо.

— Имаше едно момиче, когато бях в колежа — поде той след кратко мълчание и беше искрено зарадван, когато Тайлър извади едно плоско шише от джоба си и му го подаде. — Марсел Ру. Французойка. Краката й почваха от сливиците. Носеше миниполички. И много мило и секси се заяждаше и закачаше с мен.

— Миниполички — рече Тай, като се опита да си представи неизвестната французойка. — Интересно.

— О, да. — Дейвид отпи и почувства как брендито се разлива и затопля вътрешностите му. — Господи, Марсел Ру. Направо ме измъчваше до смърт.

— Една жена, която изглежда по този начин, просто те убива, нали? — Тайлър взе шишенцето и отпи. — Според мен, ако си влюбен в жена, което само по себе си е достатъчно раздразнително и досадно, то най-добре да си влюбен в такава, с която се живее лесно и която не те нервира и не те кара да подскачаш непрекъснато. Мислех върху тази теория доста през последните десет години. Но не ми помогна особено много.

— Мога да те разбера — рече Дейвид замислено. — Наистина, мога. Имах жена и ние създадохме деца, добри деца. И си мисля, че преследвахме американската мечта. Да. В един миг всичко отиде на боклука. В кенефа. Но децата ми останаха. Може да съм кръшнал няколко пъти, но то беше част от работата ми. Освен това имах цел. Да им дам достоен живот, да бъда добър баща. Да бъдеш добър баща, не означава да си монах. Но винаги поставяш жените на последно място. Никакви сериозни връзки, не и отново, така си мислех. На кого му трябва още веднъж подобно нещо! Не, не, никога вече! И тогава Пилар отвори вратата. Държеше в ръцете си цветя. И в главата ми пламнаха хиляди светкавици.

— Очевидно те все още изгарят мозъка ти.

Двамата мъже вървяха между редовете в студените часове преди зазоряване, докато пръскачките жужаха, а лозята блестяха със сребърните си одежди.

Двеста и петдесет гости, седем блюда за вечеря, всяко полято с подходящите вина, последвани от концерт в балната зала и танци.

Организирането на подобно нещо беше равностойно на подвиг и Софи даде на майка си указания, за да й помогне да изпълни всеки детайл. Накрая добави едно потупване по рамото и за себе си за внимателното пресяване на гостите с известни имена от цял свят. Обединените нации, мислеше си тя, докато седеше със спокойно и ведро изражение, заслушана в арията на италианското сопрано, нямаха нищо против Джиамбели. Четвърт милион долара, събрани за благотворителни цели, щяха да свършат добра работа не само за бедните. Те бяха дяволски добри връзки с обществеността. Особено добри след като цялото семейство беше налице, в това число и нейният прачичо — свещеникът, който се бе съгласил да направи това далечно пътешествие след личното и много настоятелно обаждане на Ла Синьора.

Сплотеност, солидарност, отговорност и традиция. Това бяха ключовите думи, които Софи щеше да хвърли в лапите на медиите. А с думите вървяха и образите. Прекрасната вила, отворила гостоприемно вратите си в името на благотворителността и милосърдието. Семейството, цели четири поколения Джиамбели, свързани посредством кръвта, виното и образа на един мъж.

О, да. Тя беше използвала Чезаре Джиамбели, простия италиански селянин, създал тази империя само от сладко грозде и мечти. Беше поканила всички големи и важни конкуренти на фирмата и доказваше откритостта на Джиамбели и чувството им за солидарност. Не й беше дошло наум обаче, че Джери ще доведе и бившата й служителка.

А би трябвало да се сети, помисли си Софи. Това беше умно, подло и лукаво забавление за него. И точно в негов стил. Отгоре на всичко трябваше да отдаде дължимото на Крис за невероятното й безсрамие и нахалство.

Едно на нула за тях, помисли си Софи. Но бързо възстанови равновесието си, като си наложи да се държи безукорно вежливо и учтиво и с двамата.

— Не обръщаш никакво внимание на музиката. — Тайлър я побутна леко с лакът. — Щом аз трябва да внимавам, ти също си длъжна.