Нора Робъртс - Отрова

— Мисля, че си го записах. — Не по-малко ядосан от прекъсването, Тайлър отиде до вратата и я отвори, И стомахът му се сви.

— Господин Макмилън. — Пред него стояха детективите Клермонт и Магуайър. — Може ли да влезем?

Озоваха се във всекидневна, където цареше ергенска атмосфера и беше доста разхвърляно. Не се бе сетил да запали огън, така че беше и доста студено. Някакъв стар вестник, отпреди няколко дни, все още стоеше разлистен върху масичката за кафе. Под него лежеше разтворена книга. Магуайър не успя да види заглавието й.

Тайлър дори не направи опит да разтреби, отбеляза си тя, както биха направили повечето хора. А също така не даваше вид, че иска да ги покани да седнат. Но когато той се отпусна на един стол, а Софи се намести на облегалката до него, двамата й заприличаха на двойка.

Клермонт извади бележника си и веднага хвана бика за рогата.

— Казахте, че вие и Маргарет Боуърс сте се срещали.

— Не, не съм казал такова нещо. Казах, че няколко пъти сме излизали.

— Това обикновено се смята за среща.

— Аз не го интерпретирам така. Още веднъж повтарям, че просто сме излизали няколко пъти.

— Трябвало е да се видите с нея през нощта, в която е умряла.

— Да. — Върху лицето на Клермонт нямаше никакво изражение. Но то все пак беше напрегнато, забеляза Тайлър. — Както ви казах и преди, аз се забавих тук. Обадих й се по телефона някъде около шест. Нямаше я, затова оставих съобщение, че не мога да отида.

— Не сте й дали обяснение.

— Не съм.

— Защо се забавихте?

— Имах работа.

— Във Вила Джиамбели?

— Точно това ви казах и последния път. Стига толкова. Всъщност бях загубил представа за времето и бях забравил напълно за вечерята, докато не се прибрах вкъщи.

— Вие сте се обадили в шест, значи е имало цял час време до определената среща. Можело е да отидете. — Магуайър поклати глава. — Или да й се обадите и да предупредите, че ще закъснеете.

— Бих могъл. Но не го направих. Нямах настроение да ходя в града. Това представлява ли проблем за вас?

— Госпожица Боуърс е умряла на маса за двама. Това е проблемът.

— Инспектор Клермонт — намеси се Софи, гласът й беше любезен, — господин Макмилън не е особено словоохотлив, защото мисли, че това ще ме злепостави или затрудни. Така поне предполагам. Същата вечер между нас двамата се случи нещо.

— Софи!

— Тай — отвърна спокойно тя, — вярвам, че детективите ще разберат защо не си бил в настроение да шофираш до Сан Франциско и да вечеряш с една жена, когато малко преди това си се търкалял на пода на офиса във Вила Джиамбели с друга. Казах ви, че нещо се случи — продължи тя. — Нещо, което не бе планирано и се получи много конфузно. Дядото на Тай влезе в стаята в този момент. — За да подчертае близостта им, тя прекара пръсти през косата му. — Господин Макмилън старши може да потвърди случката, ако смятате, че е необходимо да го питате дали ние с внука му действително сме били на пода в кабинета ми. При тези обстоятелства, мисля, че е напълно разбираемо защо Тай е бил леко разстроен и не е бил в настроение да ходи до града на бизнесвечеря с Маргарет. Всъщност основното нещо, подчертавам, въпреки че съм толкова глупава, е, че той не е ходил там и че няма нищо общо с онова, което й се е случило.

Клермонт я изслуша мълчаливо, кимна и хвърли бърз поглед на Тайлър. Искаше да се увери, че говорят истината. Забеляза, че Макмилън се чувства неудобно, а Джиамбели доста се забавлява. Изглежда, че казваха истината!

— Друг път вечеряли ли сте в апартамента на госпожица Боуърс?

— Не, никога. Не съм ходил там. Вземал съм я от офиса и сме ходили в „Четирите сезона“. След това я изпращах. Но това бе преди повече от година.

— Защо просто не го попитате дали е спал с нея? — предложи Софи. — Тай, кажи, ти и Маргарет спали ли сте някога?

— Не. — Разкъсван между гнева и напушващия го смях, той й хвърли един заплашителен поглед. — Престани, Софи!

Преди да успее да се съвземе, Софи го потупа по рамото и се облегна на него.

— Тя го харесваше, а той дори не си даваше сметка за това. Мъжете често са доста слепи за тези неща, особено пък Тай. Аз например се опитвам да го вкарам в леглото си от…

— Ти ще престанеш ли? — Трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да не вдигне ръка и да запуши устата й. — Вижте какво, съжалявам за това, което се случи с Маргарет. Тя беше много мила жена. И аз я харесвах. Може би ако не бях отложил срещата, щях да успея да повикам „Бърза помощ“, когато е получила инфаркта. Но не мога да разбера какво общо имат вашите въпроси с всичко това.