Нора Робъртс - Отрова

— Тай? — Тя хвърли дрехата на стълбите и тръгна към кабинета.

— Имам работа. — Той дори не вдигна глава. Преди няколко минути всъщност беше до прозореца. Видя я да върви между лозята, видя, че промени посока, та и се упъти към къщата. Дори си помисли дали да не слезе и да заключи вратата. Но му се стори глупаво.

Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че една заключена врата няма да я задържи отвън.

Софи седна срещу бюрото, облегна се и зачака, докато тишината стана непоносима и той заговори пръв.

— Е, какво?

— Изглеждаш зле.

— Много ти благодаря.

— Има ли нещо ново от полицията?

— Ако имаше, щеше да го чуеш.

Така беше, намуси се Софи. А това чакане я изнервяше. Беше минала почти седмица, откакто откриха тялото на Маргарет. На пода, до масата, подредена за двама, с недокосната пържола в чинията, догорели свещи и празна бутилка „Мерло“.

Точно това продължаваше да измъчва и Тай. Защото второто място на онази маса е било предназначено за него.

— Говорих днес с родителите й. Смятат да я погребат в родния й град. Много им е тежко.

— Ако не бях отменил…

— Престани! Не знаеш дали това щеше да промени нещо или не. — Софи стана и се приближи до него. Застана зад гърба му и започна да разтрива раменете му. — Ако е имала проблеми със сърцето, за които никой не знаеше, това можеше да й се случи по всяко време.

— Все пак, ако бях там…

— Ако, ако. И може би. — Тя го целуна по главата. — Тези две думички могат да те побъркат. Да го знаеш от мен.

— Беше прекалено млада, за да получи сърдечен удар. И не ми цитирай статистиката за умрелите от инфаркт. Ченгетата продължават да ровят и не дават никаква информация. Което според мен значи нещо.

— Това бе една непредизвестена и неочаквана смърт, която обаче, поради факта, че Маргарет работеше за „Джиамбели“, е свързана и с баща ми. Ченгетата правят просто рутинна проверка, Тай. Докато не ни уведомят за нещо друго.

— Ти каза, че имала чувства към мен.

Ако можеше да върне времето назад, би си прехапала езика, преди да изтърве тази безгрижна и нищо не значеща забележка.

— Само те дразнех.

— Не, не е така. — Той стана и затвори дневника си. — Знаеш какво значи вътрешно усещане. Аз нямах такова усещане. Тя не се интересуваше от мен, затова и не съм забелязал да ме харесва.

— Но това не е твоя грешка. Ако пък го беше забелязал, едва ли щеше да промениш нещо. Съжалявам, че така се случи. Аз я харесвах. — Без да мисли, Софи обви с ръце раменете му и допря лице до гърдите му.

— Аз също.

— Слез долу. Ще ти направя супа.

— Защо?

— Защото това ще ни помогне, ще ни разсее и ще отвлече мислите ни в друга посока. Стига сме се измъчвали. — Софи завъртя стола му, докато той се обърна с лице към нея. — Освен това научих някои клюки й нямам с кого да ги споделя.

— Не обичам клюките.

— Колко жалко! — Тя взе ръката му и й стана много приятно, когато той я привлече върху коленете си. — Майка ми спи с Дейвид.

— По дяволите, Софи! Защо ми казваш тези неща?

Тя му се усмихна и пъхна ръката си в неговата.

— Първо, защото ти няма да разпространиш подобна новина извън семейството. Второ, защото не мисля, че е подходящо да обсъждам това с баба си по време на закуска.

— Но е подходящо да я обсъждаш с мен по време на супата. — Той наистина не можеше да разбере хода на женските мисли. — Откъде знаеш?

— Тай! — започна Софи, докато двамата слизаха по стълбите. — Първо, познавам мама отлично и един поглед ми стига, за да разбера. Второ, видях ги двамата вчера следобед и по всичко им личеше.

Не посмя да попита по какво им е личало. Тя сигурно щеше да му каже, но Тайлър не беше сигурен, че ще го разбере.

— И какво мислиш по този въпрос?

— Не знам. Донякъде съм доволна. Искам да й кажа: „Браво на теб, мамо! Най-сетне! Браво!“ Защото един мъж я изостави, смятайки, че моята майка не е подходяща за секс.

— Ти си добра дъщеря. — Тайлър спря на последното стъпало и я обърна към себе си. — И не толкова лош човек, както казват хората.

— О, мога да бъда и лоша. Ако я нарани или обиди, Дейвид начаса ще узнае колко лоша мога да бъда.

— Аз ще го съборя, а ти ще го одереш. Става ли?

— Благодаря за помощта. — Очите й промениха цвета си, защото той продължаваше да я гледа. Кръвта й се развълнува. — Тай? — Софи вдигна ръка към лицето му и го погали.

В този момент на вратата се почука.

— Мили Боже! Какво толкова лошо има в това, че с теб се виждаме, та все ще се намери някой да ни попречи! Искам да запомниш докъде бяхме стигнали. Само го запомни!