Нора Робъртс - Далеч на север

Той отпи от колата си и си я представи седнала пред радиото с кучетата в краката й и пламтящия огън зад нея.

— Защо не си определим среща? Край.

— Не ходя по срещи. Край.

— Изобщо? Край.

— Ако има нещо да става, то ще стане. След като и на двамата ни хареса сексът, сигурно ще се получи.

Тъй като тя не каза „край“, Нейт реши, че си мисли по въпроса. Поне той определено го правеше.

— Ето какво, Бърк, другия път, когато се видим, можеш да ми разкажеш дългата си и тъжна история. Край.

Той си представи червената татуировка на дупето й.

— Защо си мислиш, че имам такава? Край.

— Сладурче, ти си най-тъжният мъж, когото някога съм виждала. Ще ми разкажеш историята и ще видим какво ще стане после. Край.

— Ако… по дяволите.

— Какъв е този шум? Край.

— Изглежда Майк Пияницата се е събудил и повръща в килията. Мани, естествено, има възражения — добави. — Трябва да отида. Край.

— Животът на полицаите наистина е изпълнен с опасности. Край на връзката.

При тези обстоятелства Нейт реши да пусне и двамата си арестанти да се приберат със снегорина. Предизвиквайки стихиите, той излезе да сипе още бензин в генератора.

След кратък размисъл извади едно от походните легла и го сложи близо до радиото. После бръкна в чекмеджето на Пийч и извади един от любовните й романи.

Легна си с книгата, напомняйки си да я остави на мястото й, преди някой да е разбрал, че я е взимал. Освен кока-колата, компания му правеше шумът на бурята.

Книгата беше по-добра, отколкото беше предположил, и го отведе в тучните зелени поля на Ирландия в дните на замъците и крепостите. В нея имаше солидна доза магия и въображение, така че той следеше приключенията на вълшебницата Мойра и принц Лиам със значителен интерес.

Първата любовна сцена го накара да спре и да се замисли за Пийч с майчинския вид, която чете за секс — между обажданията по телефона и раздаването на кифли. Постепенно се унесе.

Заспа с книгата, разтворена върху гърдите си, и на запалена лампа.

Магьосницата имаше лицето на Мег. Мастилено-черната й коса се вееше във въздуха като криле. Стоеше на един бял хълм в ярката слънчева светлина, която струеше през прозрачната й червена роба.

Тя вдигна ръце, смъкна я от раменете си и я остави да се свлече по тялото й. Гола пристъпи към него. Очите й бяха като син лед, когато разтвори ръце и го прегърна.

Почувства устните й върху своите, горещи и жадни. Тя беше върху него, навсякъде около него. Когато се изправяше, силен вятър разрошваше косата й. Когато се снижаваше, топлината й го изгаряше.

Внезапно през удоволствието се промъкна рязка, пронизваща болка. Той изстена и тялото му се скова. Усети как в плътта му се впиват куршуми.

Но тя само се усмихна.

— Щом кървиш, значи си жив.

— Прострелян съм. Исусе, улучиха ме.

— Но си жив — каза тя, докато кръвта му капеше от ръката й върху лицето му.

Сега беше в алеята и усещаше мириса на кръв и барут. На боклук и смърт. Влагата от дъжда. Беше студено за април. Студено, мокро и тъмно. Всичко беше размазано — виковете, изстрелите, болката от куршума в крака му.

Той беше изостанал и Джак беше влязъл пръв.

Не трябваше да става така. Какво, по дяволите, правеха там?

Още изстрели, още проблясвания в мрака. Удари. Беше ли това звук на стомана, която се удря в плът? И онази зашеметяваща, гадна болка в тялото му. Трябваше да пълзи по мокрия бетон към мястото, където партньорът и приятелят му лежеше и умираше.

Но този път Джак обърна глава и очите му бяха червени като кръвта, която шуртеше от гърдите му.

— Ти ме уби. Ти, глупав кучи сине. Ако някой трябваше да умре, това си ти. Да видим ще можеш ли да живееше това.

Събуди се, облян в студена пот, гласът на партньора му все още звучеше в ушите му. Изправи се и седна на леглото, после скри глава в ръцете си.

„Засега — помисли си, — не се справям особено добре с живота.“

Наложи си да стане и върна леглото в килията. Помисли си за хапчетата в чекмеджето на бюрото, но отмина кабинета си и излезе, за да долее последния бензин в генератора.

Едва когато тръгна да влиза, осъзна, че снегът беше спрял.

Въздухът беше напълно тих и неподвижен. Бледите отблясъци на луната върху купчините сняг им придаваха бледосин оттенък. Докато стоеше, дъхът му го обви в пара. „Приличам на буболечка — помисли си той, — само че запечатана в кристал, а не в кехлибар.“

Бурята беше отминала, а той още беше жив.

Да видим ще можеш ли да живееш с това. Щеше да опита. Щеше да продължава да се опитва да живее с това.