Нора Робъртс - Далеч на север

Кацна на ивицата лед и зачака Нейт да я прекоси, без да изключва двигателите.

От движението на витлото палтото и косата му се развяха. После той се качи, остави багажа си и закопча колана.

— Надявам се, че знаеш какво те чака — каза тя.

— Нямам и представа.

— Може би така е по-добре. — Тя целуна пръсти и отново докосна Бъди. Без да поглежда към ужасеното лице вдясно, се подготви за излитане.

Използвайки ръчния микрофон, се свърза с контролната кула в Талкийтна и съобщи координатите си. После се из дигнаха над дърветата и се понесоха на изток-североизток към бледото изгряващо слънце.

— Ти си очи и баласт, Бърк. Ако Джейкъб не беше на гости при сина си в Ноум, не бих те взела.

— Ясно. Кой е Джейкъб?

— Джейкъб Иту. Най-добрият пилот на малък самолет, когото познавам. Той ме е учил.

— Човекът, с когото ядохте пуканки на събранието в кметството?

— Точно той. — Пропаднаха във въздушна яма и тя видя как ръката му се сви в юмрук. — Ако страдаш от въздушна болест, ще бъда много нещастна.

— Не, просто мразя да летя.

— И защо?

— Заради гравитацията.

Мег се усмихна, защото продължиха да се друсат.

— Ако турбулентността ти пречи, те чака наистина тежък ден. Още има време да те върна.

— Кажи го на трите деца, които търсим.

Усмивката й изчезна. Загледа се в стръмните очертания на планините, докато земята под тях се размазваше от скоростта и ниските облаци.

— Затова ли си станал ченге? За да спасяваш хора?

— Не. — Той не реагира, когато самолетът се разтресе за пореден път. — Защо пилот би сложил в кабината си снимка на Бъди Холи?

— За да му напомня, че се случват всякакви гадости.

Когато слънцето се засили, тя извади тъмни очила от джоба си и ги сложи. Отдолу видя криволичещи следи от шейна, димни спирали, малка горичка, възвишение. Използваше ориентирите на земята почти толкова, колкото и уредите.

— Бинокълът е в онова отделение — посочи му Мег. После намали скоростта на пропелера и бутна напред ръчката на дросела.

— Нося си свой. — Той разкопча парката си и извади бинокъла, който висеше на врата му. — Кажи ми накъде да гледам.

— Ако са се опитали да се изкачат по южния склон, трябва да са ги свалили на Слънчевия ледник.

— Свалили са ги? Кой?

— Никой не знае, нали? — Челюстта й се стегна. — Някой глупак, който се интересува само от парите. Много хора имат самолети и ги управляват. Това не ги прави пилоти. Който и да е, не е съобщил за тях, когато започна бурята, и със сигурност не ги е извозил обратно.

— Шибан откачалник.

— Да си откачен не е зле, но не бива да си глупак. А той попада точно в тази категория. Когато наближим планините, въздухът ще е по-неспокоен.

Той погледна надолу — малко дървета, океан от сняг, ледена плоча, която представляваше замръзнало езеро, няколко колиби — всичко ту изчезваше, ту се появяваше през облаците. Гледката би трябвало да му се струва пуста и гола, но беше поразителна. Жестоката красота на планините гравирана върху яркото наситеносиньо небе.

Помисли си за трите момчета, които бяха от шест дни пленници на това сурово място.

Самолетът рязко се наклони вдясно и той трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не затвори очи. Планините — синьо-бели и чудовищни — изпълваха цялото му полезрение. Минаха през един пролом. От двете страни имаше само лед, скали и смърт.

Някакъв тътен заглуши виенето на двигателите и той видя как снегът се завихри в планината.

— Какво…

— Лавина. — Когато самолетът започна да се тресе, тя му каза със спокоен глас. — Не е лошо да се хванеш за нещо.

Снегът бликаше, наслагвайки нови пластове белота — сякаш леден вулкан изригваше, изпълвайки въздуха с рева на хиляди влакове. Самолетът подскачаше наляво и надясно, нагоре и надолу.

Стори му се, че чува Мег да ругае и нещо, което му заприлича на залп от зенитни оръдия, удари самолета. Бурята, която изригна от планината, блъвна купчина останки върху предното стъкло. Но той не почувства страх, а благоговение.

Металът свистеше и звънеше, докато скални и ледени куршуми удряха самолета. Вятърът го подхвана, завъртя го и го заподхвърля във всички посоки. Изглеждаше неизбежно, че ще блъснат в скалата или ще бъдат разбити от шрапнелите.

И тогава заходиха между стени от лед над тясна замръзнала долина и се издигнаха към синевата.

— Цуни ме отзад! — извика тя възторжено, отметна глава и се разсмя. — Това си го биваше!

— Беше грандиозно — съгласи се Нейт и се размърда в седалката, опитвайки се да се извърне достатъчно, за да види останалата част от представлението. — Никога не съм виждал подобно нещо.