Нора Робъртс - Далеч на север

— Планината е променлива. Човек никога не знае кога ще му вдигне мерника. — Мег се обърна към него. — Не губиш хладнокръвие, когато си под обстрел, шерифе.

— Ти също. — Той отново се обърна. Чудеше се дали бясно биещото му сърце не му е счупило някое ребро. — Идваш ли често тук?

— При всяка възможност. Вече можеш да ползваш бинокъла. Трябва да покрием определен район и няма да сме единствените. Бъди нащрек. — Тя сложи слушалките. — Ще се свържа с въздушния контрол.

— Накъде да насоча орловия си поглед?

— Натам — посочи с брадичка. — На един часа.

В сравнение с Денали тази планина изглеждаше почти кротка и красотата й бе някак обикновена в сравнение с величието на първата. Между Безименната и Денали имаше по-малки и по-големи върхове, заоблени в задната си част и стръмни в предната, които се сливаха в една назъбена слоеста стена на фона на небето.

— Колко е висока?

— Към 4000 метра. През април и май изкачването е стимулиращо, а през зимата е доста трудно, но не невъзможно. Освен ако не сте група колежанчета, които са решили да полудуват — тогава си е почти самоубийство. Когато разберем кой е превозил три непълнолетни хлапета и ги е пуснал тук през януари, скъпо ще си плати.

Той познаваше този тон — равен и студен.

— Мислиш, че са мъртви.

— Така е.

— И все пак си тук.

— Не ми е за пръв път да търся тела и да ги намирам.

Тя си помисли за припасите и екипировката в самолета. Извънредни дажби храна, лекарства, термични одеяла. Молеше се дай се наложи да ги използва.

— Търси палатки, екипировка, тела. Тук има много пукнатини. Ще се доближа колкото мога.

Нейт се молеше момчетата да са живи. Дошло му беше до гуша от смърт и загуби. Не беше дошъл да търси тела, а живи хора. Уплашени, изгубени, може би ранени момчета, които да върне на обезумелите им родители.

Погледна през полевия бинокъл. Виждаше убийствените склонове, тънките корнизи, гладките ледени стени. Нямаше смисъл да се чуди защо някой би рискувал да си счупи крайниците или да изгуби живота си, да се пребори с кошмарните условия, да гладува и да страда, за да стигне до върха. Хората правеха и по-шантави неща за забавление.

Усети шибащите ветрове и неприятната близост на малкия самолет с безжалостните стени, после бързо потисна страха си.

Оглежда, докато очите го заболяха, после свали бинокъла, за да проясни зрението си.

— Дотук нищо.

— Планината е голяма.

Нейт продължаваше да търси, докато Мег съобщаваше координатите им на въздушен контрол. Той забеляза друг самолет — малка жълта птичка, която пикираше на запад, както и корпуса на хеликоптер. Планината смаляваше всичко. Тя вече не му изглеждаше малка, не и след всичко, което беше съзрял на нея.

Релефът й беше образуван от различни форми — плочи от вълнист лед, снежни полета, юмруци от черен камък, които стърчаха от скалните стени, покрити с по-тънки реки от лед, които приличаха на блестяща глазура.

Видя сенки, които слънцето никога не разсейваше, и зловещи бездни. От една от тях изскочи лъч — сякаш слънчевата светлина се бе отразила в кристал.

— Там долу има нещо — извика той. — Метал или стъкло. Отразява светлината. В онази пукнатина.

— Ще покръжа наоколо.

Той свали бинокъла и потърка очите си, ядосвайки се, че не си е взел тъмните очила. Блясъкът беше убийствен.

Самолетът се издигна, после се снижи и докато кръжеше, Нейт съзря цветно петно върху снега.

— Чакай. Ето там. Какво е това? На четири часа. Исусе, Мег, на четири часа.

— Кучият му син! Един от тях е жив.

Сега и той го видя, светлосиньото петънце, движението, фигурата, която смътно напомняше човешка и размахваше ръце, за да сигнализира. Самолетът полегна наляво, после надясно и се отправи назад.

— Тук Бобър 9 0 9 Алфа Танго. Открих единия — каза тя в микрофона. — Жив е. Точно над Слънчевия ледник. Слизам, за да го взема.

— Ще кацнеш ли? — попита Бърк, когато тя повтори обаждането и съобщи координатите. — Върху това?

— Ти ще свършиш работата — отвърна тя. — Ще слезеш долу. Аз не мога да оставя самолета — ветровете тук бързо се променят, освен това няма нито време, нито място, където да го закрепя.

Той погледна надолу и видя как фигурата се спъна, падна, претърколи се и се подхлъзна, преди да спре, почти невидима сред бялата пяна.

— По-добре ми обясни какво да направя и как, и то по-бързо.

— Ще кацна, ти ще се изкачиш до момчето и ще го доведеш. После всички ще се приберем и ще пием по една голяма бира.