Нора Робъртс - Далеч на север

Тази нощ спахме, увиснали на карабините, между черното небе горе и черния свят отдолу.

Гледах светлините, които се лееха като течен нефрит върху черно огледало.

Днес Дарт отново застана начело. Изглежда това е поредната му мания, а спорим ли, само си губим времето. Във всеки случай бях прекалено загрижен за Хан, затова реших да оставим най-слабия от нас по средата.

Така че нуждата на Дарт да бъде пръв и решението ми да остана последен, спаси живота на един от нас.

Бяхме прибрали въжето. Вече писах, че беше прекалено студено за него, нали? Придвижвахме се с прилична скорост в ярката светлина на краткия ден, а ревът на вятъра отнасяше дори ругатните ни.

Изведнъж видях, че Хан се спъна и започна да се хлъзга надолу. Сякаш земята се разтвори под него.

Миг небрежност, шепа твърд сняг в лицето и той вече се плъзгаше към мен. Кълна се, не знам дали аз го улових, или му поникнаха криле и полетя. Но ръцете ни се сплетоха и аз забих пикела си в леда с надеждата, че ще издържи, молейки се кучката да не изплюе и двама ни в пропастта. Цяла вечност стоях по корем, държейки го за ръце, докато той висеше през ръба. И двамата крещяхме, аз се опитвах да забия пръстите си в леда, но продължавахме да се плъзгаме надолу. Още няколко секунди и щеше да се наложи да решавам дали да го пусна, или и двамата да полетим в бездната.

Тогава пикелът на Дарт се заби в земята до мен — на сантиметри от рамото ми — и сърцето ми заби като парен чук. Той успя да хване ръката на Хан. Когато пое част от тежестта му, можах да се закрепя. Двамата издърпахме Хан, докато сърцата ни се блъскаха в гърдите и кръвта бучеше в ушите ни.

Когато се отдръпнахме от ръба, легнахме на снега, треперещи под студеното жълто слънце. Имам чувство, че останахме там часове наред — на няколко крачки от смъртта и нещастието.

Не се смяхме. Дори по-късно никой от нас не намери сили да обърне този кратък кошмар в шега. Бяхме прекалено потресени, за да се катерим, а и глезенът на Хан беше изкълчен. Той никога няма да стигне до билото и всички го знаем.

Нямаме избор, освен да изсечем платформа и да пренощуваме, поделяйки си храната от намаляващите запаси, докато Хан се тъпче с болкоуспокояващи. Той е слаб, но не толкова, че очите му да не шарят от страх, когато вятърът блъска с убийствените си юмруци по тънките стени на палатката си.

Трябва да се върнем.

Трябва. Но когато го предложих, Дарт избухна, скара се на Хан и ми се разкрещя с тънък като на жена глас. Изглежда наполовина луд — или може би повече от половината — както стои в мрака със заскрежена брада и вежди, и горчив блясък в очите. Злополуката с Хан ни струвала цял ден и проклет да бъдел, ако му попречи и за изкачването на билото.

Не мога да отрека, че в думите му има логика. Намираме се на нищожно разстояние от целта. Пък и Хан може би ще се оправи, след като преспи.

Утре ще се изкачим, а ако Хан не може да се справи, ще го оставим, ще свършим онова, за което дойдохме, и ще го вземем на връщане.

Разбира се, това е лудост, а дори след като се натъпка с наркотици, Хан изглежда изтощен и уплашен. Но вече нямам избор. Минах точката, от която няма връщане.

Вятърът вие като сто бесни кучета. Само това може да те подлуди.

Тридесет часа вятърът ви и валя сняг. Светът приличаше на бял леден звяр, който вилнее ден и нощ с оголени зъби и извадени нокти, готов да захапе и разкъса всеки достатъчно смел или глупав, за да излезе и се изправи срещу него.

Генераторите бръмчаха или ревяха, връзките се осъществяваха само по радиото. Беше невъзможно да се пътува, докато звярът върлуваше във вътрешността и над югоизточната част на Аляска. Коли и камиони бяха затрупани, самолети — заземени. Дори впрегатните кучета чакаха бурята да отмине.

Малкото градче Лунаси беше откъснато от света, замръзнал остров по средата на ослепително бяло море.

Твърде зает, за да размисля, и твърде удивен, за да ругае, Нейт се справяше със спешните случаи — дете, ударило главата си в масата, което трябваше да бъде откарано до клиниката, за да го зашият; мъж, получил сърдечен пристъп, докато се опитвал да разкопае камиона си, подпален комин, семейна кавга.

Майк Пияницата — за да се различава от готвача Големия Майк — беше прибран в незаключена килия и спеше, за да изтрезнее, а Мани Озенбъргър — в заключена, за да преосмисли решението си да прегази с пикапа си моторната шейна на съседа си.

Екипи непрестанно почистваха снега по главните улици и сега Нейт се отправи през дълбоките снежни каньони до магазина „На ъгъла“.