Нора Робъртс - Далеч на север

Коленете и глезените на Нейт изстенаха, когато скочи на земята. Снегът на тротоара стигна до замръзналите му колене, а вятърът грубо навя сняг в лицето му, когато се хвана за насочващото въже и се придърпа към вратата.

Горещината вътре беше почти болезнена. Гласът на Клинт Блек изскочи от джубокса и замени бученето в ушите му.

Вътре имаше десетина души, седнали на бара или по масите. Ядяха, пиеха и разговаряха, сякаш божият гняв не се бе стоварил от другата страна на вратата.

Лунатици, помисли си той. Всички до един.

Искаше да пие вряло кафе и да яде червено месо. С удоволствие би го изял и сурово.

Кимаше, когато го поздравяваха, и точно се бореше със закопчалките и циповете, когато Чарлийн забърза към него.

— Горкичкият! Сигурно си замръзнал. Нека ти помогна с палтото.

— Справям се. Аз…

— Пръстите ти сигурно още са вкочанени.

Струваше му се прекалено странно и сюрреалистично майката на жената, с която беше преспал следобеда, да разкопчава заснежената му парка.

— Готов съм, Чарлийн. Но бих пийнал кафе. Ще ти бъда благодарен.

— Веднага ще ти го донеса лично. — Тя го потупа по студената буза. — Сядай.

Но когато успя да съблече всичко, освен ризата и панталоните си, той отиде до бара. Извади портфейла си и направи знак на мъжа, когото наричаха Кльощавия Джим.

— Ето ти стотачка — каза му достатъчно високо, за да го чуят наоколо. — Сложи я при залозите. Залагам, че ще остана.

После прибра портфейла си и седна при Джон.

— Професоре.

— Шерифе.

Нейт се наведе, за да прочете заглавието на книгата му.

— „Улица «Консервна»“. Хубава е. Благодаря, Чарлийн.

— Няма защо. — Тя остави кафето му. — Тази вечер има много вкусно задушено. Ще те стопли. Освен ако не искаш аз да го направя.

— Задушеното ще свърши работа. Имаш ли свободни стаи, в случай че някой от тези хора поиска да пренощува тук?

— В „Хижата“ винаги има места. Ще ти донеса задушеното.

Нейт се завъртя на стола и заоглежда помещението, отпивайки от кафето си. Някой беше пуснал старо парче на Спрингстийн, в което се пееше за щастливите дни, когато в джобовете му подрънквали топки за билярд. Познаваше всички лица — бяха редовни посетители, хора, които виждаше почти всяка вечер. От мястото си не виждаше кой играе билярд, но чуваше гласовете им. Бяха братята Маки.

— Има ли опасност някой от тези хора да се напие и да се опита да се прибере? — попита той Джон.

— Може би братята Маки, но Чарлийн ще ги разубеди. Повечето ще си тръгнат след около час, а най-упоритите ще бъдат тук и сутринта.

— Ти от кой лагер си?

— Зависи от теб. — Джон надигна бирата си.

— В смисъл?

— Ако приемеш предложението на Чарлийн, ще се прибера сам в стаята си. Ако не, ще отида в нейната.

— Дойдох само за задушеното.

— Тогава ще прекарам нощта в нейната стая.

— Поведението й не те ли притеснява?

Професора се взря в чашата си.

— И да ме притеснява, нищо не мога да променя. Такава си е тя. Романтиците казват, че човек не избира кого да обича. Не съм съгласен. Всеки има избор. И тя е моят.

Чарлийн донесе задушеното, панерче с пресен хляб и дебело парче ябълков сладкиш.

— Човек, който работи навън в това време, трябва да се храни добре. Не оставяй нищо, Нейт.

— Обещавам. Чу ли се с Мег?

Чарлийн премигна, сякаш си превеждаше името от чужд език.

— Не, защо?

— Мислех, че може би сте се чули. — За да остави задушеното да поизстине, той започна с хляба. — Като се има предвид, че е сама в тази буря.

— Мег се справя прекрасно сама. Няма нужда от никого. Нито от мъж, нито от майка.

И тя се отдалечи, а после тресна вратата на кухнята след себе си.

— Болно място — отбеляза Нейт.

— И то какво! И я боли още повече, защото смята, че се интересуваш от дъщеря й, а не от нея.

— Съжалявам, че съм причина за това, но наистина е така. — Той опита задушеното. Беше с картофи, моркови, фасул и лук, както и с вкусно месо, което едва ли беше от крава. Ястието затопли корема му и го накара да забрави за студа.

— Какво е месото?

— Навярно лос.

Нейт набоде парче и го огледа.

— Добро е — каза той и го лапна.

Валя цяла нощ и той спа като къпан. Когато се събуди, изгледът навън приличаше на телевизионен екран след края на програмата. Чуваше как вятърът вие и блъска по стъклата.

Нямаше електричество, затова запали свещи и те му напомниха за Мег.

Облече се и погледна към телефона. Вероятно той също беше прекъснат. Пък и не се обаждаш на една жена в шест и половина сутринта, само защото си спал с нея. Нямаше нужда да се тревожи за Мег. Беше живяла тук през целия си живот. Беше си вкъщи заедно с двете кучета и достатъчно дърва.