Нора Робъртс - Опасна тайна

— А, какво? О, да, добре съм.

— Изглеждаш така, сякаш не си се наспала.

Кейти само сви рамене и отново се зарови в хартиите.

— Сеансът ме разстрои.

— Не се изненадвам — нацупи се Аманда, преглеждайки рецептите. — Не ги разбирам тези работи. Кулата на Бианка е нещо друго. Струва ми се, че всички почувствахме нещо. Нещо необичайно. Ала си мисля, че стана така, защото знаем, че Бианка се е хвърлила от прозореца. Затова снощи… — Потръпна при спомена. — Вярвам ти, че си видяла нещо. Усетила си го.

— А аз знам, че огърлицата съществува — отвърна Кейти.

— Ще се съглася с теб, когато имам доказателство в ръцете си, например разписка.

— Съществувала е и още съществува. Но едва ли ще я видим, ако е била заложена или хвърлена в морето. Може да звучи глупаво, ала знам, че Бианка иска да я намерим.

— Наистина звучи глупаво — с въздишка Аманда се облегна в скърцащия стол. — И което е още по-глупаво, и аз мисля същото. Само се надявам никой в хотела да не разбере как съм прекарала свободния си ден. В търсене на скрито съкровище, защото някоя си моя отдавна умряла прабаба ми го е подсказала по време на спиритически сеанс. Ужас! О, мили Боже! — възкликна тя с променен глас.

— Намери ли нещо? — извика и скочи Кейти.

— Някакъв стар дневник, от 1912 година. Мастилото е избеляло, но почеркът е хубав, определено женски. Сигурно е на Бианка. Виж. „Да изпратя покани“. Има и списък на гостите. Аха, някакво парти. „Прентисови“ — Аманда свали очилата си. — Обзалагам се, че са от „Прентис хауз“. Една от вилите, която е изгоряла напълно през 1947 година.

— „Да говоря с градинаря за розите“ — продължи да чете Кейти, надвесена през рамото й. — „Да изгладя златистата си бална рокля. Да видя Кристиян в три следобед.“ Кристиян? — повтори тя и сложи ръка на рамото на сестра си. — Дали не е нейният художник?

— И аз знам колкото теб — Аманда бързо намести пак очилата на носа си. — Я виж това! „Да затегна закопчалката на огърлицата.“ Това трябва да е нашата, с изумрудите.

— Точно така.

— Ала все още не сме намерили нищо конкретно.

Кейти погледна уморено разхвърляните по пода листове.

— Какви са шансовете ни?

Дори организационният талант на Аманда вече издишаше.

— Подобряват се с всяко изпразнено чекмедже и кутия.

— Манди… — Кейти приседна на пода до нея. — Нямаме време.

— Та ние сме търсили само няколко часа!

— Нямам това пред вид — тя сложи глава на бедрото на сестра си. — Дори да открием указание, ще трябва да намерим огърлицата. Но за това ще ни трябват години. А ние трябва да продаваме, нали?

— Затова ще говорим утре вечер, на семейното събрание — Аманда прокара ръка през косата на сестра си. — Виж какво, защо не идеш да подремнеш? Изглеждаш наистина изморена.

— Не — Кейти стана, прекрачи през хартиите и приближи до прозореца. — Чувствам се по-добре, когато ръцете и мислите ми са заети. В противен случай може да удуша някого.

— Трент например?

— Като начало би било чудесно. Не — с въздишка тя пъхна ръце в джобовете си. — Той не е виновен за това.

— Все още за къщата ли говорим, или?

— Не знам — с нещастен вид тя пак седна на пода. Добре поне, че успя да се въздържи и не плака цяла нощ. — Реших, че всички мъже са глупаци, егоисти и напълно излишни.

— Та ти си влюбена в него!

На устните на Кейти се появи крива усмивка.

— Бинго! И за да отговоря на следващия ти въпрос, преди да си го задала, ще ти кажа, че той не е влюбен в мен. Не се интересува нито от мен, нито от семейство и бъдеще, и много съжалява, че не ми е обяснил всичко това, преди да направя грешката да се влюбя.

— Съжалявам, Кейти… — Аманда свали очилата си, прекоси стаята и седна до сестра си. — Знам, че те боли, ала ти го познаваш само от няколко дни. Сляпото увлечение…

— Не е сляпо увлечение! — Кейти ядосано сложи рецептата за сладко в определения за това куп. — Открих, че за да се влюбиш не е необходимо много време. Може да стане за години, а може и за една секунда. Просто става, когато му дойде времето.

Аманда я прегърна и притисна към себе си.

— Е, на мен не ми се е случвало. За щастие — фактът я накара да се замисли, но само за миг. — Ако обаче те обиди, ще съжалява, че някога е познавал Калхунови.

Кейти се разсмя, взе рецептата за сладко и я хвърли във въздуха. Тя полетя и започна плавно да пада.

— Много изкушаващо, ала по-голямо значение има това, че аз самата не знам какво да правя — Кейти побутна сестра си. — Хайде, работата нас чака.