Нора Робъртс - Опасна тайна

Не, не ставаше! Хвърли ядосано молива и закрачи нервно из стаята.

Смешна работа! Беше работил в хотелски стаи по целия свят. Никога и при никакви обстоятелства не беше се разсейвал. Защо тук да не можеше? Беше както навсякъде — стени, под, таван. Бюрото, макар и старо, бе удобно. Можеше дори да запали камината, за да стане по-уютно. И по-топло. Така де, наистина се нуждаеше от повече топлина след прекараните минути с двете сестри в склада за вехтории.

Нямаше причина да не седне спокойно и да свърши някоя и друга полезна работа за час-два.

Спомняше си съвсем ясно колко хубава беше Кейти, когато влезе снощи в стаята му със сивия си фланелен халат и боси крака. Спомняше си как блестяха очите й, застанала точно тук, където сега стоеше той. Намръщи се и усети болка от лявата страна. Това беше нещо ново. Досега не беше го боляло сърцето. Глава да, но сърце, никога.

Споменът за това как се гушна в прегръдката му, го разтрепери. А как миришеше само! А вкусът й! Защо дъхът му спираше и главата му се въртеше само при мисълта за нея? Чувстваше се виновен, това е! Беше я наранил, беше я обидил, така, както никога досега не бе обиждал жена. Няма значение колко студена беше днес, колко безразлична. Заслужаваше си го, копелето му с копеле!

Знаеше, че това чувство за вина още дълго щеше да живее в него.

Може би трябваше да поговори с нея. Тръгна, ала преди да отвори вратата, спря. Това щеше само да усложни нещата. Ако изобщо можеше да станат по-лоши. Само защото искаше да облекчи собствената си вина, не трябваше да я поставя в още по-неудобно положение.

Тя се справяше по-добре, отколкото предполагаше. Беше силна и определено жилава. Горда. И нежна. Споменът изплува в главата му.

Топла. Неописуемо красива.

Трент отново закрачи из стаята. Щеше да е по-умно от негова страна, ако мислеше повече за къщата, отколкото за обитателките й.

Тези няколко дни, които прекара тук, може да причиниха известен катаклизъм, но поне имаше достатъчно време и възможност да състави плана си за действие. Отвътре. Имаше възможността да почувства настроението, историята на къщата, излъчването й. Ако можеше да седне за малко, би могъл да оформи идеите и мислите си поточно. Опита отново. Безнадеждно. В мига, в който взе молива, главата му се изпразни. Чувстваше се като затворник. Трябваше му свеж въздух. Трябваше да излезе навън. Грабна сакото си и направи нещо, което не бе правил от години. Отиде на разходка.

Следвайки инстинкта си, той се упъти към скалите. Надолу, по неравната поляна, покрай лъкатушещата каменна стена. Право към морето. Въздухът бе студен, хапеше. Сякаш пролетта бе решила да запретне шарените си поли и да се прибере обратно. Небето бе сиво и мрачно, само няколко късчета синьо се мъчеха да пробият облаците. Дивите цветя, достатъчно смели да си пробият път между скалите, сега зъзнеха на вятъра.

Трент вървеше с ръце в джобовете и наведена глава. Не изпадаше често в депресия, така че бе твърдо решен да я прогони. Когато се обърна назад, видя само кулите на замъка. Отново се упъти към морето. И кой знае защо там му се привидя силуета на непознатия художник, рисувал тук преди десетилетия.

Гледката бе зашеметяваща. Оставяше човек без дъх. Това бе единствената дума, с която можеше да я опише. Скалите се спускаха стръмно надолу, розови и сиви, където ги блъскаше вятърът, черни, където вълните ги обливаха и неохотно се връщаха обратно. Бели капчици пяна, като дантела, се носеха по повърхността и изчезваха в черната вода.

Кълбета мъгла се стелеха на талази, а въздухът миришеше на влага и дъжд.

Трябваше да бъде потискащо. А беше впечатляващо.

О, как искаше тя да бъде до него! Да бъде тук, сега, в този миг, преди вятърът да е спрял и всичко да се е променило. Сигурно щеше да се усмихва, помисли си той. Да се смее, докато се протяга на вятъра и подлага лицето си на ласките му. Ако беше тук, сигурно нямаше да се чувства толкова самотен. Толкова дяволски самотен!

Някакво предчувствие го накара да се обърне. Беше сигурен, че ще я види как върви насам. Не. Нямаше никой, само голите скали и вятърът. Ала чувството за нечие присъствие остана. Толкова реално, че можеше да го назове.

Трент беше чувствен, но разумен човек. Знаеше, че е сам. И в същото време знаеше, че има някой. Някой, който чакаше.

Наблюдаваше го. За миг беше сигурен, можеше да се закълне, че долавя слабия, почти неуловим аромат на орлови нокти.

Въобразявам си, реши той, ала ръката му не бе съвсем сигурна, когато отмести кичура, паднал на очите му.