Нора Робъртс - Опасна тайна

Тогава чу плача. Целият изтръпна, когато долови тъжното, тихо, но явно неутешимо ридание, донесено от вятъра. Идваше и си отиваше на талази, на приливи, като морето. Нещо в стомаха му се сви на топка.

Почувства истинска болка, макар че здравият разум му казваше, че не може да чува нищо.

Какво става, зачуди се Трент. Какви номера му играеше въображението? Звукът бе толкова реален, толкова истински! По дяволите! Не беше халюцинация. Бавно слезе няколко крачки надолу по скалите.

— Има ли някой? — извика тихо, когато риданието отново долетя и отлетя с порива на вятъра. Забърза внимателно надолу.

Кръвта блъскаше в слепоочията му. Под краката му се посипаха камъни и с грохот паднаха в морето. Звукът им го върна в действителността.

Какво, за Бога, ставаше тук! Какво правеше той? Търчеше по скалите като луд, в преследване на духове? Вдигна ръка и с учудване установи, че дланта му е потна, въпреки студения вятър. Единственото, което чуваше сега, бе лудия тътен на сърцето си. Успя да си наложи да спре и да успокои дишането си. Огледа се, в търсенето на нещо реално.

Тъкмо си бе тръгнал обратно, когато пак чу звука. Някой ридаеше. Не, по-точно хлипаше или скимтеше. Чуваше се съвсем ясно, точно под краката му. Трент се наведе и започна да се промъква.

О, Боже, то беше толкова нещастно!

Малко черно кученце, не по-голямо от мъхава детска топка. Обзе го облекчение, което го накара да се разсмее на глас. Все пак, не беше полудял. Когато пристъпи, животинчето се опита да избяга, ала просто нямаше накъде. Уплашените му очички не се откъсваха от него.

— Лошо време, а, приятелче? Как си попаднал тук?

Трент внимателно посегна, готов да отдръпне ръка, ако кутрето се опита да го захапе. То обаче се гушна в него.

— Добре, добре, мъниче. Отпусни се. Нищо лошо няма да ти направя.

Погали кученцето между ушите. То все още трепереше, но доверчиво близна с език ръката му.

— Май вече се чувстваш по-добре, а?

Той въздъхна, докато го галеше.

— Е, и аз също. Защо не се върнем вкъщи? Взе кученцето и го скри в якето си, докато се катереше обратно нагоре. Преполови пътя, спря и погледна назад. Когато видя откъде бе прибрал малкото животинче, осъзна, че е било невъзможно да чуе скимтенето му от мястото, където бе стоял. Разстоянието бе много голямо, а и воят на вятъра бе оглушителен. Не би могъл да чува нищо. Ала… беше чул. Сигурен бе. И затова бе тръгнал надолу и бе намерил бедната загубена душичка.

— Какво, по дяволите, бе всичко това — промърмори Трент и, притиснал кученцето в пазвата си, тръгна към къщата. Чувстваше се абсолютно глупаво, когато прекоси поляната. Какво щеше да каже на домакините? Нещо от рода на: „Стори ми се… Счу ми се… Предположих… Реших да проверя и тръгнах по скалите. И вижте какво намерих.“

Не, не ставаше. Най-простото бе да вземе кученцето в колата и да го занесе в селото. Сигурно имаше кучкарник или добри хора да го приберат. Или можеше да влезе в някое антре и да го остави на пода. Не, не можеше, осъзна съвсем ясно той. Просто не можеше да захвърли малката топла и мека топчица на непознати хора. Животинчето му вярваше и Трент чувстваше топлото му дишане до гърдите си. Докато стоеше и се колебаеше, Кейти излезе от къщата.

Той се стресна и се опита да изглежда естествен.

— Здрасти.

— Здрасти — тя спря да закопчае якето си. — Отивам за мляко, че се е свършило. Искаш ли нещо?

Консерва кучешка храна, беше на устата му, но преглътна думите.

— Не, благодаря — кученцето дращеше ризата му. — Намерихте ли някакъв знак?

— Много, ала нищо, което да ни подскаже къде да търсим огърлицата. — Изражението й се промени, когато забеляза, че нещо шава под якето му. — При теб всичко ли е наред?

— Ами да — Трент скръсти ръце, за да прикрие издутината. — Разходих се малко.

— Добре… — беше ужасно, направо ужасно. Та той не смееше дори да я погледне в очите! — Леля е сготвила чудесно ядене, ако си гладен.

— О, благодаря.

Кейти тръгна, но рязко спря, когато чу скимтенето.

— Какво е това?

— Нищо — Трент едва преглътна смеха си, защото кученцето го гъделичкаше.

— Добре ли си?

— Да, бе, да, добре съм — и се усмихна глупаво, тъй като кученцето подаде носа си през отвора на якето му.

— Какво е това? — Кейти забрави клетвата си да стои на метри разстояние от него и пристъпи. — О, Трент, кученце!

— Намерих го на скалите — започна бързо да обяснява той, сякаш се оправдаваше. — Чух скимтене. Не бях сигурен какво има там и…