Нора Робъртс - Опасна тайна

Трент дискретно се оттегли след вечеря. Но какво от това, помисли си Кейти. Много скоро щеше да научи резултата.

Дори се страхуваше, че решението вече е взето.

— Мисля, че всички знаем за какво сме се събрали — започна Аманда. — Трент се връща в Бостън в сряда и би било добре, ако преди това му дадем някакъв отговор.

— Би било още по-добре да се опитаме да намерим огърлицата. — Лайла подръпваше нервно гердана си.

— Все още продължаваме да преглеждаме документите — Сузана сложи успокояващо ръка върху рамото й. — Ала мисля, че трябва да погледнем действителността в очите. Да осъзнаем, че намирането на огърлицата ще ни отнеме много време. Повече, отколкото имаме.

— Имаме тридесет дни — очите на всички се обърнаха към Аманда. — Получих съобщение от адвоката миналата седмица.

— Миналата седмица! — извика леля Коко. — И нищо не си ни казала?

— Надявах се, че ще успея да получа отсрочка, без да ви притеснявам. — Аманда сложи ръка върху папката. — За съжаление нищо не стана. Успяхме да отървем някои данъци, но иначе не сме напреднали много. Дължим горницата на застраховките. Трябва да ги направим, както и изплащането на ипотеката. Сметките за поддръжката на къщата — ток, вода, телефон, бяха по-високи през зимата, а новата камина и поправката на покрива глътнаха повечето от средствата ни.

Кейти вдигна ръка.

— Колко сме зле?

— Колкото — толкова! — Аманда потърка слепоочието си. — Можем да продадем някои неща и да се задържим над водата. Ала след няколко месеца ще дойдат новите данъци и сметки и отново ще сме там, където сме сега.

— Мога да продам перлите си — тихо се обади леля Коко, но Лайла я прекъсна.

— Изключено! Разбрахме се преди време, че има неща, които няма да продаваме и не можем да продаваме. Ако трябва да погледнем истината в очите, най-добре да го направим.

— Водопроводът се спука — продължи Аманда и се опита да прочисти пресъхналото си гърло. — Ако не поправим електрическата инсталация, може да подпалим къщата. Хонорарът на адвоката на Сузана е…

— Това си е мой проблем — прекъсна я сестра й.

— Това е наш проблем — поправи я Аманда и получи мълчаливото съгласие на всички. — Ние сме едно семейство. Преминали сме през много изпитания заедно и сме оцелели. Преди шест-седем години изглеждаше така, сякаш всичко върви на добре. Ала данъците скочиха, както и застраховката, ремонтите, всичко. Не може да се каже, че сме бедняци, но къщата изяжда всяка стотинка от спестените ни пари. Ако можем да се справим, да издържим още една или две години, като продадем порцелана или някоя и друга антика… Обаче това повече ми прилича на опит да запушим дупката в стената на язовира с пръст и… да чакаме водата да избие от някъде другаде.

— Ти какво ще кажеш, Манди? — попита Кейти.

— Вече го казах — стисна устни Аманда. — Единственият ни изход е да продадем къщата. С офертата на Сейнт Джеймс ще можем да платим дълговете, да запазим това, което е скъпо и важно за всички ни, и да купим друга къща. Ако не го направим, след няколко месеца ще ни я вземат. — По бузата й потече сълза. — Съжалявам. Просто не мога да открия никакъв начин за спасение.

— Вината не е твоя… — Сузана хвана ръката й. — Всички знаехме, че някой ден това ще стане.

Аманда поклати нещастно глава.

— Каквото имахме събрано, отиде след срива на банковия пазар. Не сме в състояние да се оправим. Знам, че направих лоши инвестиции…

— Всички ги направихме — прекъсна я Лайла и сложи ръка върху ръцете на двете си сестри. — Благодарение на препоръките на онзи „многоуважаван“ брокер. Ако нямаше срив на борсата, ако бях спечелила на лотарията, ако Бакстър не беше толкова гадно копеле, може би нещата щяха да бъдат други. Ала не са.

— Нали все още сме заедно — тихо се намеси леля Коко. — Това е важното.

— Това е важното — повтори Кейти и сложи ръката си върху ръцете на сестрите си. И странно, но се почувства необикновено добре. — Какво ще правим сега?

Като се опитваше да остане спокойна, Аманда седна.

— Мисля, че трябва да помолим Трент да слезе и да се уверим, че предложението му все още е в сила.

— Ще го повикам — стана Кейти и излезе от стаята като сляпа.

Не, не можеше да повярва. Минаваше през стаите, през коридорите, по стълбите, с ръка, подпряна на парапета. Не, не можеше да го възприеме със съзнанието си, не можеше да го преглътне. Нищо от това повече нямаше да бъде нейно. Нямаше да й принадлежи. Много скоро щеше да дойде денят, в който нямаше да излезе от стаята си на високата тераса и да погледне морето. Нямаше да се изкачи по стъпките на Бианка към кулата и да намери Лайла, облегната на перваза на прозореца, загледана замечтано през прашното стъкло. Нито да види как Сузана работи в градината, а децата се гонят със смях по поляната. Аманда нямаше да слезе забързано по стълбите. Леля Коко нямаше повече да се суети около печката в кухнята.